— Вече си добре — властно каза тя на котето. Погали го и там, където мина дланта й, козината му изведнъж стана суха и мека. Внезапно видях, че е на оранжеви и бели ивици. Миг преди това ми се струваше, че котето е черно. — Жив и здрав си, няма да позволя да те сполети нищо лошо. Знаеш, че можеш да ми се довериш. Защото те обичам.
Гърлото ми се стегна и едва не се задуших. Запитах се откъде знае какво да каже. През целия си живот, без сам да го осъзнавам, бях искал някой да ми каже същите тези думи и те да са истина и да мога да им вярвам. Беше като да гледаш някой да дава на някого подарък, за който винаги си копнял. И в същото време не изпитвах горчивина или завист. А само изумление, че тя, едно шестнайсетгодишно момиче, има това в себе си и може да го даде. Дори да бях намерил Шишко в съня му, дори някой да ми бе казал, че трябва да произнеса точно тези думи, думите, които най-отчаяно се нуждаеше да чуе, не бих могъл да ги кажа и да ги направя истински като нея. Тя бе моя дъщеря, кръв от кръвта ми, и въпреки това изумлението и възхищението, които ме накара да изпитам в този момент, я превръщаха в създание, нямащо нищо общо с мен.
Котето се размърда. Огледа се сляпо. Малката му червена уста се отвори широко и бях готов да чуя мяукане. Вместо това се разнесе дрезгав гласец:
— Мамо?
— Не — отвърна Копривка. Дъщеря ми бе по-храбра от мен. Дори не си помисли, че може да излъже. — Но някоя като нея. — Огледа се, сякаш едва сега забелязваше безкрайното море. — А това място не е хубаво за такъв като теб. Какво ще кажеш да го променим? Къде искаш да бъдеш?
Реакцията му ме изненада. Тя го придума да отговори, до най-малката подробност. Когато приключиха, седяхме като малки кукли в центъра на огромно легло. В далечината различавах смътно стените на фургон като онези, в които живееха много семейства кукловоди и улични артисти. Миришеше на сушени чушки и лук, които висяха окачени в ъгъла. Сега разпознах и музиката около нас — не просто като майчината песен на Шишко, а и елементите, които я съставяха — спокойното дишане на спяща жена, скърцането на колелата и бавното тропане на копита, всичко това изтъкано като декор за припяване на жена и детска мелодия на свирка. Беше песен за безопасност, любов и уют.
— Харесва ми тук — каза му Копривка, когато приключиха. — Може би отново ще дойда да те видя, ако нямаш нищо против. Става ли?
Котето замърка и се сви на кълбо. Не спеше, просто му беше хубаво насред огромното легло. Копривка стана да си върви. Мисля, че точно тогава си дадох сметка, че наблюдавам съня на Шишко, но вече не съм част от него. Бях изчезнал заедно с всички останали разстройващи и опасни елементи. Нямах място в света на майка му.
— Сбогом засега — каза му Копривка. — И запомни колко е лесно да дойдеш тук. Когато решиш да спиш, е достатъчно само да си помислиш за тази възглавница — тя докосна една от многото пъстроцветни възглавници на леглото. — Запомни го и когато сънуваш, ще дойдеш право тук. Можеш ли да го направиш?
Котето измърка в отговор и сънят на Шишко започна да избледнява около мен. Миг по-късно отново стоях на хълма до разтопилата се стъклена кула. Бодлите и мъглата бяха изчезнали, виждаха се зелени долини и блестящи реки, които се виеха през тях.
— Не му каза, че вече няма да страда от морска болест — внезапно се сетих аз. И трепнах, когато осъзнах колко неблагодарни са думите ми. Копривка ми се намръщи и видях умората в очите й.
— Да не мислиш, че беше лесно да намеря всички тези неща и да ги наредя около него? Все се опитваше да ги промени отново в студена морска вода. — Разтърка очи. — В момента спя и май ще се събудя ужасно уморена.
— Извинявай — казах сериозно. — Много добре знам колко сили отнема магията. Говорех, без да мисля.
— Магия — изсумтя тя. — Оформянето на сънища не е магия. Просто мога да го правя.
И с тези думи ме остави. Пропъдих от ума си ужаса от онова, което може да стане, когато предаде думите ми на Бърич. Нищо не можех да направя по въпроса. Огледах се, но без Копривка всичко вече избледняваше и аз потънах в собствения си сън без сънища.
(обратно)Глава 7 Пътуване
Не правете грешката да си мислите, че Външните острови са кралство под короната на един монарх подобно на нашите Шест херцогства или дори съюз на народи, какъвто виждаме в Планинското кралство. Дори отделните острови, колкото и малки да изглеждат, не са под управлението на един-единствен лорд или благородник. Всъщност островитяните не признават „благородници и лордове“. Мъжете имат статут според достойнствата си на воини и богатата плячка, която донасят. Някои се ползват с подкрепата на матриархалните си кланове, за да подсилят репутацията, извоювана със силата на оръжието. Наистина, клановете държат територии на островите, но тези земи са матриархални поля и брегове, собственост на жени и предавани на техните дъщери.