— И опасност — възрази принцът. — Разкриването на тази тайна е опасно колкото за Фиц, толкова и за Уеб. Само си помисли какво ще последва, ако го направи. Нима това няма да постави под въпрос управлението ми? Нима някои благородници няма да се обърнат срещу кралицата, разярени, че е криела тази тайна от тях и е запазила живота на Фиц? — И добави по-тихо: — Не забравяй, че като разкрива на Фиц, че знае кой е, Уеб също се излага на риск. Някои хора биха убили, за да запазят подобна тайна.
Гледах как Сенч обмисля думите.
— Вярно, заплахата за управлението ти е не по-малка от тази за Фиц — съгласи се накрая. — Прав си. За Уеб е най-добре да запази тайната. Докато управлението ти е благосклонно към Осезаващите, те нямат интерес да те свалят от трона. Ами ако се обърнеш срещу тях? Тогава какво?
— Наистина, тогава какво? — насмешливо попита принцът. — Сенч, запитай се онова, което така често питаш мен. Какво ще стане след това? Ако майка ми и аз бъдем свалени, кой ще вземе властта? Естествено, онези, които са ни свалили. И те ще са врагове на Осезаващите, по-жестоки от всички, срещу които са се изправяли някога хората от Старата кръв. Не. Мисля, че тайната на Фиц е в безопасност. Нещо повече, мисля, че би трябвало да изостави предпазливостта си и да се сприятели с Уеб.
Кимнах, но се питах защо подобна идея ме прави толкова неспокоен.
— Въпреки това не виждам особена полза от тази Осезаваща котерия — промърмори Сенч.
— Нима? Тогава защо всеки ден ме питаш какво е видяла птицата на Уеб? Нима не ти е по-спокойно да знаеш, че всички кораби, които показва на Уеб, са на почтени търговци и рибари? А и само си помисли какви новини ни донесе днес. Отлетяла е до пристанището на Цайлиг и Уеб е гледал през очите й. Не е видяла струпване на хора като за битка или някакво предателство. Вярно, градът е претъпкан, но като че ли в него цари празничен дух. Това не те ли успокоява?
— Всъщност да. Но не чак толкова, като се има предвид колко лесно може да се прикрие едно предателство.
Шишко се обърна и измърмори нещо и аз намерих повод да ги оставя. Скоро Сенч се оттегли в каютата си, принцът си легна, а аз се настаних на постелката си до койката на Шишко. Помислих си за Уеб и Риск и се опитах да си представя как изглежда океанът и Външните острови през очите на птица. Но преди въображението да ме погълне изцяло, ме обхвана мъка и копнеж по Нощни очи. Тази нощ сънувах свои собствени сънища и те бяха за вълци, ловуващи по хълмове с изсъхнала от лятното слънце трева.
(обратно)Глава 8 Хетгурдът
Ето как било. Еда и Ел се съвкупили в мрака, но той не спечелил благоволението й. После тя родила сушата, а родилните й води се превърнали в морето. Сушата била безформена, глина и мъртвило, докато Еда не я взела в ръцете си. Една по една започнала да оформя руните на тайното си име, както и на името на Ел. Изписала божието име с Божиите руни, като ги подредила грижливо в океана. А Ел гледал всичко това.
Но когато поискал също да вземе глина и да направи свои руни, Еда не му позволила. „Ти ми даде само поток течност от тялото си като семе, за да се получи всичко това. Плътта дойде от мен. Така че вземи само каквото е твое и се задоволи с него“.
Ел не се задоволил с това. Затова създал за себе си мъжете, дал им кораби и ги пуснал по морската шир. Засмял се и рекъл: „Твърде са много, за да ги следи всичките. Скоро ще вървят по сушата й и ще я оформят както ми се хареса, така че да изписва моето име вместо нейното“.
Но Еда вече била мислила за това. И когато стигнали сушата, мъжете открили жените на Еда, които вече вървели по нея, отглеждали плодове и зърно и умножавали стадата. И жените не позволили на мъжете да оформят сушата, нито дори да живеят дълго на нея. Вместо това им казали: „Ще ви позволим да ни дадете саламурата от слабините ви, с която ще оформим плът като нашата. Но родената от Еда суша никога не ще принадлежи на вашите синове, а само на дъщерите ни“.
Раждането на света, както се разказва от бардовете на Външните островиВъпреки опасенията на Сенч птицата на Уеб му бе показала вярно какво да очакваме. На следващата сутрин наблюдателят извика, че е забелязал суша, и следобед най-близките от Външните острови вече минаваха покрай левия ни борд. Еднообразният морски пейзаж, който бяхме гледали толкова дълго, се разнообрази със зелени брегове, малки къщи и рибарски лодки. Опитах се да убедя Шишко да стане и да излезе на палубата, за да види колко близко е краят на пътуването ни, но той не се поддаде на изкушението.
— Не е вкъщи — изстена отчаяно. — Много сме далеч от къщи и никога няма да се върнем там. Никога.