И ми обърна гръб, и се разкашля.
Все пак киселото му настроение не помрачи облекчението ми. Бях убеден, че щом стъпи на сушата, ще възвърне и здравето, и духа си. Очакването, че скоро ще слезем от претъпкания кораб, разтегляше всеки момент в ден. Следващия следобед видяхме пристанището на Цайлиг, но имахме чувството, че е минал цял месец. Когато малките лодки тръгнаха към нас, за да ни приветстват и да преведат корабите ни през тесния канал до пристанището, изгарях от желание да съм на палубата със Сенч и Предан.
Вместо това крачех напред-назад в каютата на принца и се взирах в обезсърчителния изглед от задните прозорци. Чувах капитана да реве заповеди и тропота на моряците по палубата. Сенч, Предан, антуражът му от благородници и Осезаващата котерия бяха навън и гледаха как корабът приближава Цайлиг. Чувствах се като вързан в кучкарник пес, докато хрътките излизат на лов. Усетих промяната в движението на кораба, когато свалиха платната и въжетата на лодките се опънаха. После водачите от Външните острови ни завъртяха така, че кърмата гледаше към Цайлиг. Чух плясъка на котвата и вперих неспокоен поглед към очакващия ни чуждестранен град. Останалите кораби от Шестте херцогства също маневрираха, за да хвърлят котва наблизо.
Сигурно на света няма нещо по-бавно от вкарването на кораб в пристанище, освен може би разтоварването му. Внезапно водата около кораба се изпълни с лодки, веслата им се вдигаха и спускаха като крачета на водни буболечки. Една, по-голяма и разкошна от останалите, качи принц Предан, Сенч и подбран антураж, както и шепа гвардейци. Гледах ги как се отдалечават. Бях сигурен, че напълно са забравили за мен и Шишко. После на вратата се почука. Беше Ридъл, облечен в новата си гвардейска униформа. Очите му блестяха от вълнение.
— Трябва да наглеждам твоя слабоумен, докато се приготвиш. Една лодка чака да отведе на брега теб, него и останалите гвардейци. Побързай. Всички вече са готови.
Значи все пак не ме бяха забравили, но и не ми бяха помогнали с това несподеляне на плановете си. Оставих Ридъл при Шишко и слязох долу. Помещението на гвардейците бе празно. Останалите бяха облекли чистите си униформи още докато приближавахме пристанището. Онези, които не бяха заминали с принца, стояха на палубата и изгаряха от нетърпение да слязат. Преоблякох се и забързах обратно към каютата на принца. Обличането на Шишко в чисти дрехи нямаше да е приятно, нито лесно, но когато пристигнах, Ридъл вече се бе заел със задачата.
Шишко едва се крепеше на ръба на койката си. Синята туника и панталоните висяха на измършавялото му тяло. Едва сега си дадох сметка колко много е отслабнал. Ридъл беше коленичил пред него и добродушно се опитваше да го прилъже да си обуе обувките. Шишко стенеше немощно и правеше неуспешни опити да му помогне. Имаше физиономия на мъченик. Дори да бях имал известни съмнения, вече бях сигурен, че Ридъл е от хората на Сенч. Никой обикновен гвардеец не би се заел с подобно нещо.
— Аз ще довърша — казах му, без да мога да прикрия резкия си тон.
Не знам защо изпитвах такива закрилнически чувства към дребния човек, който ме гледаше с мътните си мънички очи.
— Шишко — казах, докато довършвах обуването. — Слизаме на брега. Щом стъпим на твърда земя, ще се почувстваш много по-добре. Ще видиш.
— Няма — възрази той. Закашля се отново и хриповете му ме уплашиха. Въпреки това намерих едно наметало и му помогнах да стане. Той се затътри до мен. За пръв път от дни излизаше на палубата и на вятър. Започна да трепери и се омота плътно в наметалото. Слънцето светеше ярко, но денят не бе топъл като летните дни в Бък. Снегът все още покриваше по-високите върхове и вятърът донасяше до нас неговия мраз.
Островитяните ни чакаха да ни откарат на брега. Свалянето на Шишко от палубата в люлеещата се лодка изискваше обединените ни усилия с Ридъл. Ругаех наум гвардейците, които се присмиваха на задачата ни. Седящите на греблата островитяни ни обсъждаха свободно на родния си език, без да си дават сметка, че разбирам презрението, което изразяваха към принц, избрал за свой спътник някакъв идиот. Щом се настаних до Шишко, трябваше да го прегърна през рамо, за да намаля донякъде ужаса му от малкия открит съд. Той заплака, сълзите се стичаха по бузите му, докато лодката се издигаше и спускаше на всяка вълна. Примигнах към ярките слънчеви лъчи, отразяващи се от неспокойната вода, и се загледах упорито към кейовете и къщите на Цайлиг.
Гледката не беше особено вдъхновяваща. Презрението на Пиотре Черната вода към градовете бе оправдано. Цайлиг предлагаше всички лоши страни на оживено пристанище. Кейове и докове бяха осеяли безразборно брега, край тях бяха привързани всевъзможни съдове. Повечето бяха широки китоловни и от тях се носеше незаличима воня на мас и касапница. Имаше няколко търговски кораба от Шестте херцогства. Видях един, който приличаше на халкидски, както и друг, който сигурно бе от Джамайлия. Между тях се движеха малките рибарски лодки, които всеки ден хранеха оживения град, както и още по-малки, разнасящи пушена риба, сушени водорасли и други припаси за заминаващите кораби. Мачтите бяха като гъста гора на фона на небето. С приближаването ни акостиралите кораби ставаха все по-високи.