След като продължителните формалности приключиха, принцът и антуражът му бяха отведени. Гвардията се построи без мен и замарширува след него. За момент се уплаших, че с Шишко ще ни изоставят на пристанището. Тъкмо си мислех дали не мога да подкупя някого да ни върне на кораба, когато ни приближи някакъв старец. Имаше яка от вълча кожа и знака на клана на Кървавия меч, но не изглеждаше богат като останалите. Явно смяташе, че може да говори езика на Шестте херцогства, но аз разбирах около една четвърт от варварски преиначените думи. Страхувах се да не го обидя, като го помоля да говори на своя език, така че зачаках търпеливо и накрая схванах, че кланът на Глигана му е заръчал да заведе Шишко и мен до квартирата ни.
Не ми предложи да ми помогне с Шишко. Всъщност гледаше да не се приближава до него повече от необходимото, сякаш умствените недостатъци на дребния човек бяха заразни като чума или въшки. Приех го като обида, но си наложих да запазя търпение. Старецът вървеше енергично пред нас и не забави крачка, макар че често му се налагаше да спира, за да ни изчака. Явно нямаше желание да дели с нас любопитните погледи, които привличахме. Бяхме странна гледка — аз с гвардейската си униформа и Шишко, увит в наметало и препъващ се до мен, хванал ръката ми.
Нашият водач ни преведе през възстановената част на града и пое по един по-стръмен и тесен път. Дишането на Шишко се бе превърнало в стенещи хрипове.
— Още колко остава? — попитах остро; наложи ми се да викам, тъй като старецът беше избързал напред.
Той рязко се обърна, намръщи ми се и енергично ми даде знак да говоря по-тихо. Посочи нагоре към една стара постройка, цялата от камък и много по-голяма от къщите, покрай които бяхме минали в долната част на града. Беше триетажна, правоъгълна, с островръх покрив, покрит с плочи. Каменният градеж се прекъсваше на равни интервали от прозорци. Яка, проста и функционална постройка, вероятно една от най-старите в града. Кимнах мълчаливо. Върху камъка над входа бе изобразен глиган с непокорно вдигнати бивни и опашка. Така значи. Щяхме да бъдем настанени в къщата-крепост на клана на Глигана.
Когато стигнахме двора, водачът ни вече дъвчеше мустака си, изгубил търпение от бавното ни темпо. Не ме беше грижа. Когато отвори една странична врата и ми даде знак да побързам, бавно се изправих в целия си ръст и го изгледах свирепо отгоре. Заговорих на най-добрия местен език, като много добре си давах сметка колко лошо е произношението ми.
— На спътника на принца не му е приятно да бързаме. Служа на неговите заповеди, не на твоите.
По лицето му пробяга несигурност: явно се зачуди дали не е обидил някой с много по-висок ранг, отколкото е предполагал. Беше донякъде по-вежлив, докато ни водеше нагоре по стръмните стълби към стаята, от чийто остъклен прозорец се откриваше изглед към града и пристанището. Междувременно вече ми беше ясен. Прецених, че е някакъв незначителен лакей, а не второстепенен лидер от клана. Затова рязко го освободих веднага щом влязохме и почти треснах вратата.
Настаних Шишко на леглото и бързо огледах стаята. Имаше врата, от която се влизаше в друго, много по-голямо и разкошно помещение. Реших, че сме настанени в стаята за слугата към покоите на принца. Леглото на Шишко беше прилично, мебелите — съвсем прости. Въпреки това стаята изглеждаше като дворец след малката каюта в кораба.
— Стой тук — казах на Шишко. — Не заспивай още.
— Къде сме? Искам вкъщи — измрънка той.
Не му обърнах внимание и се вмъкнах в стаята на принца. Взех каната с вода за миене, леген и кърпа. На масата имаше поднос с храна. Не бях сигурен каква точно е, но избрах няколко парчета от нещо тъмно и лепкаво, нарязано на квадрати, както и мазен на вид пай със семена. Взех също бутилка с нещо подобно на вино и една чаша.
Шишко лежеше проснат на леглото и с мъка го нагласих да седне. Въпреки стоновете и протестите му го накарах да си измие лицето и ръцете. Искаше ми се да имаше корито, защото се беше вмирисал от дните боледуване. После го нахраних насила и му дадох чаша вино. Той хленчеше и мрънкаше, накрая се разхълца. Веднъж усетих как се мъчи да ме нападне с Умението, но опитът му беше слаб като на дете и не представляваше никакво предизвикателство за защитните ми стени. Свалих му туниката и обувките и го сложих да легне.
— Стаята още се люшка — капризно промърмори той. После затвори очи, въздъхна дълбоко, опъна се и заспа дълбоко. Предпазливо надникнах в съня му. Котето спеше на мъничко кълбо върху избродираната възглавница. Чувстваше се в безопасност. Внезапно се почувствах толкова изморен, че можех да легна и да заспя направо на пода.