Не го направих. Вместо това използвах остатъка от чистата вода. Опитах храната, намерих я за отвратителна и я изядох. Мазното вероятно трябваше да е някакъв сладкиш; другото имаше силен вкус на рибен пастет. „Виното“ беше нещо от ферментирали плодове, само това можех да определя. Изобщо не успя да премахне вкуса на риба в устата ми.
Излязох да пообиколя, носех легена с мръсна вода. Ако някой проявеше интерес, просто търсех къде да го излея.
Сградата беше колкото резиденция на клана, толкова и крепост. Бяхме на най-горния етаж и не чувах никакъв звук от други обитатели. Вътрешните стени бяха украсени с релефни и рисувани мотиви с глигани. Другите врати по коридора не бяха заключени. Като че ли се редуваха малки стаи като тази на Шишко с по-големи и по-богато обзаведени. Нито една не отговаряше на бъкипските стандарти за стаи за гости дори и за нисшите благородници. Въздържах се да осъждам домакините за това. Не вярвах, че така искат да ни обидят; знаех, че традициите на гостоприемство у островитяните се различават от тези в Шестте херцогства. Казано най-общо, от гостите се очакваше сами да се грижат за удобството и храната си. Пристигнахме тук, като знаехме за това. Виното и храната в стаята на принца бяха по-скоро кимане в отговор на гостоприемството, на което се бяха радвали нарческата и антуражът й в Бъкип. На този етаж нямаше и следа от прислуга и не вярвах, че такава ще ни бъде осигурена.
Вторият етаж изглеждаше почти по същия начин. Стаите сякаш бяха използвани до неотдавна; в тях се носеха миризми на пушек, храна, а в един случай — на мокро куче. Запитах се дали не са били опразнени за нас. Стаите бяха малко по-малки и прозорците бяха покрити с намаслена кожа вместо стъкло. Тежки дървени капаци, някои със стари следи от стрели, предлагаха защита от всяко нападение. Явно покоите на третия етаж се заемаха от най-високопоставените. Това бе много различно от Шестте херцогства, където горните помещения се дават на слугите, за да не се налага на благородниците да се катерят по стълби. Тъкмо затворих една врата, когато чух приближаващи по стъпалата стъпки. След малко се появи върволица слуги — мъкнеха вещи и продоволствия за господарите си от Шестте херцогства. Спряха объркано и се замотаха из коридора.
— Откъде да разберем коя стая за кого е? — попита един.
— Нямам представа — отвърнах учтиво. — Дори не съм сигурен къде се изхвърля мръсотията.
Измъкнах се и ги оставих сами да се оправят със стаите. Подозирах, че най-добрите ще се паднат на благородниците с най-агресивните слуги. На първия етаж намерих задна врата, водеща към яма за отпадъци зад нужниците, и изхвърлих водата в нея. Зад друга врата имаше коридор към кухня, в която няколко млади островитяни въртяха на шиш огромно парче месо, режеха картофи и лук и месеха хляб. Изглеждаха толкова погълнати от работа, че почти не ми обърнаха внимание, когато надзърнах. Бърза обиколка от външната страна на сградата ми показа втора, много по-величествена порта, водеща към просторна открита зала, заемаща по-голямата част от първия етаж. Портата беше отворена, за да влиза въздух и светлина. Вътре несъмнено се провеждаше тържественото събиране по случай пристигането на принца. Оставих легена във високата трева край къщата и побързах да си оправя униформата и да прибера косата си назад.
Промъкнах се незабелязано в залата. Останалите гвардейци бяха подредени до стената. Не изглеждаха особено нащрек, както всъщност може да се очаква от отегчени мъже, на които никой не обръща внимание. Всъщност нямаше и кого да пазят.
Залата бе дълга, с нисък таван. Основната част бе заета от високи пейки, на които седяха мъже. Нямаше трон или подиум. А и пейките не бяха подредени така, че да насочват вниманието към определен човек — просто бяха разположени около свободното място в центъра. Говореше прегърбен стар кемпра, или военачалник, от клана на Лисицата. Късият му жакет бе украсен с крайчета на лисичи опашки, бели като непокорната му коса. Липсваха му три пръста на дясната ръка, но те се компенсираха от огърлица, направена от кости на пръстите на враговете му. Дърпаше ги нервно, докато говореше, и час по час хвърляше поглед към Кървавия меч, сякаш не искаше да го обиди, но в същото време бе твърде ядосан, за да мълчи. Чух само заключителните му думи.
— Никой клан не може да говори от името на всички останали! Никой клан няма право да донася нещастие на другите.
След това кимна сериозно към всеки ъгъл на помещението и се оттегли на мястото си. Стана друг мъж, отиде в центъра и започна да говори. Видях принца и лорд Сенч да седят сред благородниците в една част на залата. Осезаващата котерия беше подредена зад тях. Хетгурдът — защото това бе именно събранието на военните лидери на клановете — не беше отбелязал по никакъв начин ранга на принца. Тук той седеше като военачалник сред воините си, точно като всички останали. Това бе събрание на равни, дошли да обсъдят годежа на нарческата. Дали наистина го възприемаха по такъв начин? Опитах се да не се намръщя при тази мисъл.