Всичко това мина през главата ми, докато очите ми свикваха с полумрака на залата след яркото слънце отвън. Видях Ридъл в задната редица гвардейци, отидох при него и се облегнах на стената.
— Изобщо не е като при нас — с половин уста промърмори той. — Само едно здрасти на пристанището, след което ни домъкнаха право тук и започнаха да обсъждат годежа. Много деловит народ. На някои не им харесва идеята една от жените им да напусне майчината си земя, за да живее в Шестте херцогства. Смятат го за неестествено и може би за лош късмет. Но на повечето не им пука. Май мислят, че лошият късмет ще е само за клана на Нарвала, не за техните. Най-трудният въпрос е убиването на дракона.
Кимнах на стегнатото му обобщение. Сенч имаше добър човек в лицето на Ридъл. Запитах се къде ли го е вербувал, след което насочих вниманието си към говорещия. Сега забелязах, че е застанал в центъра на нарисуван на пода кръг. Беше заплетен и стилизиран, но въпреки това можеше да се разпознае като змия, налапала собствената си опашка. Мъжът не се представи по име, преди да започне речта си. Може би смяташе, че всички го познават или пък че единствената важна част от идентичността му е морската видра, татуирана на челото му. Говореше просто, без гняв, сякаш обясняваше нещо очевидно на малоумни деца.
— Айсфир не е крава, която принадлежи на някой от нас. Не е добитък, за да се предлага като част от цената на булка. Още по-малко пък принадлежи на чуждоземния принц. Как тогава той може да предложи главата на същество, което не му принадлежи, като отплата на майчиния дом на Черната вода от клана на Нарвала? Можем да приемем обещанието му само по два начина. Или е направил предложението си от невежество, или иска да ни обиди.
Млъкна и направи странен знак с ръка. Миг по-късно значението му стана ясно, когато принц Предан бавно стана и пристъпи до него в кръга на говорителя.
— Не, кемпра Видра. — Предан се обръщаше към него като към военачалник. — Не беше невежество. Нито опит да ви обидя. Нарческата ми възложи тази задача, с която да докажа, че съм достоен за нея. — Принцът вдигна ръце и ги остави да паднат безпомощно. — Какво друго можех да сторя, освен да приема? Ако някоя жена ти отправи подобно предизвикателство пред събраните ти воини с думите „Приеми или се признай за страхливец“, как би постъпил? Как би постъпил всеки от вас?
Мнозина закимаха. Предан им кимна сериозно в отговор и добави:
— И какво да правя сега? Дадох думата си, пред вашите и моите воини, в залата на родителите ми. Казах, че ще опитам да изпълня това поръчение. Не виждам почтен начин да върна думите си назад. Има ли у народа на нарческата обичай, който позволява на мъж да върне назад думи, произнесени от собствената му уста?
Принцът повтори жеста, с който бе извикан в кръга. Поклони се към четирите страни на залата, след което се върна на пейката си. Когато седна, кемпра Видра заговори отново:
— Щом така си приел подобно поръчение, няма да го приема като обида от твоя страна. Спестявам какво мисля за дъщерята на Черната вода, отправила такова предизвикателство. Независимо от обстоятелствата.
Вече бях забелязал, че Пиотре Черната вода седи почти самичък на една от предните пейки. Намръщи се, но не показа, че иска думата. Бащата на нарческата, Аркон Кървавия меч, седеше недалеч от Пиотре, заобиколен от воините на Глигана. Лицето му остана спокойно, сякаш укорът нямаше нищо общо с него; може би беше прав според местните виждания. Кемпра Видра бе упрекнал нарческата като дъщеря от фамилията Черна вода от клана на Нарвала. А Аркон Кървавия меч беше Глиган. Тук, сред сънародниците си, той приемаше ролята, в която очакваха да го видят. Той бе само баща на нарческата. Братът на майка й, Пиотре Черната вода, бе отговорен за възпитанието й.
Когато мълчанието се проточи достатъчно, че да стане ясно, че никой няма да излезе и да защити нарческата за постъпката й, водачът на Видра прочисти гърлото си.
— Вярно е, че като мъж не можеш да върнеш думата си, принце от клана на Пророческия елен. Казал си, че ще опиташ да изпълниш това поръчение, и ще се съглася, че трябва да го направиш, или изобщо да престанеш да бъдеш смятан за мъж. Но това не освобождава нас от задълженията ни. Айсфир е наш. Какво са ни разказали великите ни майки? Той дошъл при нас отдавна, преди още да започнат да броят годините, и поискал убежище от мъката си. Нашите мъдри жени го приели. И в замяна на това той обещал, че ще ни закриля. Знаем силата на духа и неуязвимостта на плътта му и не се боим, че ще го убиеш. Но ако по някакъв случаен каприз на съдбата успееш да го нараниш, върху кого ще падне гневът му, след като те убие? Върху нас. — Ораторът бавно се завъртя в кръга, сякаш за да предупреди всички кланове. — Щом Айсфир е наш, то и ние му принадлежим. И трябва да гледаме на задълженията помежду ни като на роднинска клетва. Ако се пролее кръв, нима не трябва и ние да отговорим със същото? Ако като негови роднини ние не му се притечем на помощ, нима той няма да изиска от нас десетократно по-висока кръвнина, както е според закона ни? Този принц трябва да удържи на думата си като мъж. Така е. Но след това не трябва ли отново да започне война, независимо дали ще умре, или оцелее?