Благородниците приеха новината за заминаването с различна степен на изненада и смут. Пътуването бе обяснено като лека промяна в графика. Повечето не смятаха да съпровождат принца до майчиния дом на годеницата му — в Бъкип им бе казано, че подобна голяма делегация нямало да може да се приеме. Очакваха да останат в Цайлиг и да установят връзки за бъдещи търговски отношения. Повечето предпочитаха да останат на Скайрен при бъдещите си делови партньори. Аркон Кървавия меч, кемпра на клана на Глигана и баща на нарческата, дискретно уверил, че ще се погрижи престоят им да е приятен и ще защитава каузата ни пред хетгурда.
По-късно Сенч ми каза, че настоял благородниците да предпочетат да се възползват от гостоприемството на Глигана, вместо да проверяват условията в местните ханове. Освен това ги посъветвал да държат на показ фамилните си гербове, когато се намират сред островитяни, също както те носят символите на своите кланове. Не ми се вярва да им е казал, че за тях ще е по-безопасно, ако покажат, че не са от клана на Пророческия елен, както възприемаха местните фамилията на принца.
„Зъбат“ бе кораб на Външните острови и предлагаше много по-малко удобства от „Девичи шанс“. Докато гледах как останалите се качват на борда, забелязах, че се клати повече на вълните, но пък газеше по-плитко и това го правеше по-пригоден за протоците между островите. Както научих, някои от тях били почти непреодолими при отлив, а един или два пъти годишно човек можел да мине пеша от един остров до друг. Щяхме да минем няколко подобни протока, преди да излезем в открито море и да изминем пътя до родния остров на нарческата и нейното село Уислингтън.
Отнесохме се жестоко с Шишко. Оставих го да спи до последния момент, след което го събудих да поеме топла и позната храна, донесена от „Девичи шанс“. Увещавах го да се наяде добре и му говорех само приятни неща. Скрих от него, че ще заминем на още едно плаване. Не беше особено доволен, че трябва да се мие и облича, желаеше само да си легне отново. Много ми се искаше да мога да му позволя — сигурен бях, че това е най-добро за оздравяването му, но не можехме да го оставим в Цайлиг.
Дори когато стояхме на кея с гвардейците, Осезаващата котерия и принц Предан и гледахме как товарят сватбените подаръци, Шишко си мислеше, че просто сме излезли на сутрешна разходка. Корабът бе до самия кей. Поне качването нямаше да е проблем, помислих си. Грешах. Шишко гледаше спокойно как останалите се качват по трапа, но се запъна като магаре, когато дойде неговият ред.
— Не.
— Не искаш ли да разгледаш кораб на островитяните, Шишко? Всички вече се качиха и обикалят. Чувал съм, че са много различни от нашите кораби. Хайде да проверим.
Той ме загледа мълчаливо.
— Не — повтори и малките му очи се присвиха подозрително.
Нямаше смисъл да го лъжа повече.
— Шишко, трябва да се качим. Скоро корабът ще отплава, за да откара принца до дома на нарческата. Трябва да идем с него.
Работата около нас беше приключила. Всичко беше готово и останалите бяха на борда. Корабът чакаше само Шишко и мен. Мъжете от другите кораби и минувачите открито зяпаха Шишко и на лицата на мнозина се четеше отвращение. Моряците от „Зъбат“ чакаха да вдигнат трапа и да свалят въжетата. Гледаха ни раздразнено и чакаха. Усещах, че ги унизяваме дори само с присъствието си. Защо не се качваме и не се скрием от погледите на всички? Време беше за действие. Хванах го решително за ръка.
— Шишко, трябва да се качваме.
— Не! — изрева неочаквано той и ме удари, като в същото време ме заля с вълната на страха и яростта си. Олюлях се, което предизвика силния смях на зрителите. Всъщност сигурно им се е видяло странно, че слабият удар на един слабоумен едва не ме накара да рухна на колене.
Не искам да си спомням какво последва. Нямах друг избор, освен да го принудя насила. Но ужасът на Шишко също не му оставяше избор. Започнахме да се борим на кея, моята физическа сила и здравината на защитните ми стени срещу неговото Умение и жалките му бойни умения.
Естествено, Сенч и Предан моментално разбраха проблема ми. Усетих как принцът се опитва да докосне Шишко и да го успокои, но червената мъгла на гнева му действаше не по-зле от всяка защитна стена. Изобщо не долавях присъствието на Сенч — мисля, че усилията от предишния ден го бяха изтощили. Първия път, когато хванах Шишко с намерението просто да го вдигна и да го кача на борда, Умението му ме погълна. Прекият физически контакт ме направи уязвим. Страхът му ме удари и едва не се подмокрих от ужаса, който събуди в мен. Заляха ме стари спомени за моментите, в които смъртта затваряше челюсти около мен. Усетих как зъбите на един Претопен се впиват в рамото ми и в гърба ми се забива стрела. Бях го вдигнал на рамо и паднах на колене от тежестта на ужаса му, а не на тялото. Това предизвика гръмкия смях на зяпачите. Шишко се освободи, но остана до мен, плачеше и викаше несвързано. Не можеше да избяга, защото тълпата ни заобикаляше от всички страни.