След като Шишко бе настанен, Уеб прокара мазолестата си длан по изпотеното му чело. Шишко ни погледна учудено, след което затвори очи като уморено дете. Не след дълго заспа и задиша хрипливо. След изтърпяното страшно ми се искаше да последвам примера му, но Уеб не ми позволи.
— Ела — рече ми. — Трябва да поговорим.
Щях да възразя, ако можех, но щом той сложи ръка на рамото ми, съпротивата ми изчезна. Оставих се да ме изведе на палубата. Чух подигравателните викове на моряците, но Уеб предпочете да не им обръща внимание и ме насочи към релинга.
— Вземи — каза ми, откачи кожена манерка от колана си и я отпуши. Лъхна на бренди. — Пийни глътка и поеми дълбоко дъх няколко пъти. Изглеждаш така, сякаш си изгубил половината си кръв.
Не знаех, че имам нужда от бренди, докато не усетих как топлината му се разля по тялото ми.
Фиц?
Разтревожената мисъл на принца едва достигна до мен. Изведнъж осъзнах какви високи стени съм вдигнал. Свалих ги предпазливо.
— Добре съм. Уеб успя да успокои Шишко.
— Точно така. Направих го. Но едва ли е нужно да ми го казваш.
Дай ми малко време да дойда на себе си. — Изобщо не бях усетил, че съм изрекъл на глас онова, което съобщих с Умението на Предан.
— Знам. Май ми дойде малко в повече.
— Определено. Само че не разбирам защо. Но имам някои подозрения. Дребният човек е много важен за принца, нали? И това има нещо общо с факта, че е в състояние да попречи на воин в разцвета на силите си да го накара да направи нещо, което не иска. Какво те накара да трепнеш преди докосването му? Когато аз го докоснах, не ми стана нищо.
Върнах му манерката и заявих:
— Това не е моя тайна.
— Разбирам. — Уеб отпи глътка и се загледа замислено в небето. Риск лениво кръжеше над кораба и ни чакаше. Неочаквано на мачтата се разгъна платно. Миг по-късно вятърът го изду и усетих как корабът забоде нос за момент, след което започна да набира скорост.
— Научих, че пътуването било кратко. Три, най-много четири дни. Ако бяхме взели „Девичи шанс“, трябвало да заобиколим целия архипелаг, после да хвърлим котва в едно пристанище на друг остров и пак да вземем плитко газещ кораб до Уислингтън.
Кимнах, без да знам дали е вярно, или не. Може би птицата му бе казала така. Или вечно будните му уши бяха дочули приказките на моряците.
— Ако се опитам да позная тази тайна, ще ми кажеш ли дали съм успял? — попита той, сякаш това бе логично продължение на разговора ни.
Въздъхнах. Едва сега усетих колко съм уморен. И колко силен бе Шишко, когато го задвижваха страх и гняв. Надявах се да не е изгорил всичките си запаси. Болестта вече бе изсмукала голяма част от жизнените му сили. Не се съмнявах, че си мислеше, че се бори с мен на живот и смърт. Изведнъж се разтревожих много за него.
— Том? — обади се Уеб и изведнъж се сетих за въпроса му.
— Това не е моя тайна — повторих уклончиво. Изпълваше ме безнадеждност. Разбрах, че така се чувства Шишко. Това нямаше да доведе до нищо добро. Трябваше някак да го успокоя, преди да засегне всички останали на борда.
Можеш ли да се погрижиш за него?
Отговорих, че не знам, но че ще опитам.
Уеб отново ми подаваше манерката. Взех я и отпих голяма глътка.
— Трябва да се връщам при Шишко. Не е добре да го оставям сам.
— Мисля, че разбирам — съгласи се той. — Просто се питах дали си негов закрилник, или надзирател. Е, Том Беджърлок, когато решиш, че е безопасно да оставам при него, кажи ми. Виждам, че и ти се нуждаеш от малко почивка.
Кимнах мълчаливо и се върнах в малката каюта на Осезаващата котерия. Останалите се бяха изнесли, вероятно смутени от силата на излъчваните от Шишко емоции. Той беше заспал, но не от спокойствие, а от изтощение. Бузите му бяха зачервени, на челото му бяха избили малки капчици пот. Треската се беше върнала и той дишаше с хрипове. Седнах на пода до постелката му. Чувствах се ужасно от онова, което му причинявахме. Не беше добро и го знаехме всички — и Сенч, и Предан, и аз. Предадох се на умората и легнах до него.
Поех три пъти дъх, за да се съсредоточа и да събера Умението си. Затворих очи и леко докоснах Шишко, за да засиля връзката помежду ни. Очаквах да е издигнал стените си срещу мен, но не ми се изпречиха никакви защити. Промъкнах се в сън, в който изгубено коте отчаяно се мъчеше да не потъне в бушуващо море. Извадих го от водата, както бе направила Копривка, и го върнах във фургона с леглото и възглавницата. Обещах му, че всичко ще е наред, и усетих как безпокойството му малко намаля. Но той ме позна дори в съня си.