— Ти го направи! — внезапно извика котето. — Ти ме накара да се кача отново на кораб!
Очаквах гняв, съпротива и дори атака след тези думи. Но получих нещо още по-лошо. Разплака се. Котето плачеше неутешимо, с тънък детски гласец. Почувствах огорчението му, че съм го предал. Беше ми имал доверие. Взех го в прегръдката си, но той продължи да плаче, а аз не бях в състояние да го успокоя, тъй като бях виновникът за мъката му.
Не очаквах Копривка. Не беше нощ и се съмнявам, че спеше. Винаги бях смятал, че е в състояние да използва Умението само насън.
Дай ми го — рече тя с тона на жена, на която й е дошло до гуша от некадърността на мъжете. С гузно облекчение я оставих да го вземе от мен. Избледнях в съня му и усетих как напрежението му намалява, докато се отдалечавах. Болеше ме, че намира присъствието ми за разстройващо, но не можех да го виня.
След малко открих, че седя в основата на разтопената кула. Мястото изглеждаше много занемарено. Мъртвите трънаци покриваха стръмните склонове и единственият звук бе от вятъра. Зачаках.
Копривка дойде при мен.
Защо тук? — попита и посочи заобикалящата ни пустош.
Стори ми се подходящо — отвърнах обезсърчено.
Тя изсумтя презрително и с махване на ръка превърна мъртвите клони във висока лятна трева. Кулата се преобрази в кръг ломени камъни на върха, по кръга пълзяха цъфнали увивни растения. Тя седна на един затоплен от слънцето камък, изтръска червената си пола и изпъна босите си крака.
Винаги ли си толкова драматичен?
Май да.
Сигурно е ужасно уморително човек да е до теб. Ти си вторият по чувствителност мъж, когото познавам.
А кой е първият?
Баща ми. Вчера се върна.
Затаих дъх.
И? — попитах, колкото се може по-небрежно.
Бил в замъка Бъкип. Само това каза. Изглежда остарял с десет години, но въпреки това го улавям понякога да се оглежда и да се усмихва. Въпреки замъглените си очи все се взира в мен, сякаш ме вижда за пръв път. Мама казва, че имала чувството, че се сбогува с нея. Отива при нея и я прегръща, сякаш всеки миг някой може да му я отмъкне. Трудно е да се опише поведението му. Сякаш най-сетне е приключил някаква тежка задача, а в същото време се държи като човек, който се готви за дълго пътуване.
Какво ти каза? — попитах, като се мъчех да скрия ужаса си.
Нищо. Нито пък на майка ми, поне тя така казва. Върна се у дома с подаръци за всички. Подскачащи играчки за най-малките ми братя и красиво изработени главоблъсканици за по-големите. За мама и мен — кутийки с огърлици от дървени мъниста, всяко оформено най-изящно, като скъпоценен камък. И кон. Най-красивата кобилка, която съм виждала.
Зачаках. Знаех какво ще чуя, но въпреки това се молех да не го казва.
А той самият носи обеца, дървено топче. Никога не съм го виждала да носи обеци. Дори не знаех, че ухото му е продупчено.
Запитах се дали лорд Златен и Бърич изобщо са разговаряли. Може би Шутът просто бе оставил тези подаръци на кралица Кетрикен, за да ги предаде на бившия главен коняр. Измъчваха ме много въпроси, които не можех да задам.
А в момента какво правиш? — попитах.
Лея свещи. Най-отегчителната и тъпа работа на света. — Замълча за момент. — Имам съобщение за теб.
Сърцето ми замря.
Нима?
Баща ми каза, ако сънувам отново вълк, да му кажа: „Отдавна трябваше да се върнеш у дома“.
Кажи му… — Хиляди неща минаха през главата ми. Какво можех да кажа на човек, когото не съм виждал от шестнайсет години? Да не се бои, че ще му отнема нещо? Че го обичам толкова, колкото съм го обичал винаги? Не. Не това. Че му прощавам? Не, той никога не ми бе причинявал съзнателно нещо лошо. Подобни думи само можеха да направят товара, с който сам се бе нагърбил, още по-тежък. Имаше безброй неща, които копнеех да кажа, и нито едно, което да посмея да предам чрез Копривка.
Какво да му кажа? — с нескрито любопитство попита Копривка.
Кажи му, че нямам думи. И че съм му благодарен. Както съм бил през всички тези години.
Изглеждаше недостатъчно, но въпреки това се принудих да не добавям нищо. Би било прибързано. Трябваше да мисля дълго и трудно, преди да предам чрез Копривка някакво истинско съобщение на Бърич. Не знаех какво знае или за какво се досеща. По-добре да съжалявам, че не съм казал нещо, отколкото да изрека думи, които никога няма да мога да върна.
Кой си ти?
Дължах й поне това. Име, с което да ме нарича. Имаше само едно, което ми се струваше правилно.
Изменящ. Наричам се Изменящ.
Тя кимна, едновременно разочарована и доволна. На друго място и време Осезанието ми ме предупреди, че наблизо има други. Тръгнах си от съня и тя ме пусна с неохота. Върнах се в собственото си тяло. Останах за момент със затворени очи, напрегнал останалите си сетива. Бях в каютата, Шишко дишаше тежко до мен. Надуших маслото, с което менестрелът мажеше арфата си, след което чух шепота на Пъргав.