— Защо спи?
— Не спя — отвърнах тихо. Отдръпнах ръката си от Шишко, за да не го събудя, и бавно седнах. — Просто успокоявах Шишко. Още е много болен. Иска ми се да не се налагаше да го вземаме на това пътуване.
Пъргав ме гледаше странно. Менестрелът Кокъл мажеше поправената си арфа. Станах, приведен заради ниския таван, и погледнах сина на Бърич. Колкото и да му се искаше да е по-далеч от мен, имах задължения.
— Зает ли си с нещо в момента? — попитах го.
Той погледна Кокъл, сякаш очакваше той да се застъпи за него, но менестрелът премълча.
— Кокъл ще изпее някои наши песни на островитяните — тихо рече момчето. — Отивах да го слушам.
Поех дъх. Трябваше да се сближа с това момче, ако смятах да удържа дадената си на Копривка дума. А вече го бях отчуждил от себе си, като се опитах да го пратя у дома. Ако го държах твърде изкъсо, нямаше да спечеля доверието му.
— От песните на менестрелите може да се научи много. Слушай също какво пеят и разказват островитяните и се опитай да разбереш някои думи от езика им. После ще говорим за това, какво си научил.
— Благодаря — сковано рече той.
Трудно му бе да изкаже тази благодарност, както и да признае, че имам власт над него. Засега не смятах да натискам в тази посока. Кимнах и го оставих да излезе. На прага Кокъл ми се поклони с изящния поклон на менестрел и за миг очите ни се срещнаха. Дружелюбието в тях ме изненада.
— Рядко може да се срещне войник, който цени знанието, а още по-рядко — такъв, който разпознава менестрелите като източници на знание. Благодаря, господине.
— Аз ви благодаря. Принцът ме помоли да се заема с обучението на момчето. Може би ще му покажете, че не е задължително придобиването на знания да е болезнено. — И в същия миг ми хрумна нещо. — Ще дойда и аз, стига да не се натрапвам.
Той ме награди с още един поклон.
— За мен ще е чест.
Пъргав вече беше излязъл. Не изглеждаше много радостен, когато видя, че вървя с музиканта.
Моряците от Външните острови бяха като всички останали по света. Всяко забавление бе добре дошло за скучното ежедневие на кораба. Свободните от смяна се събраха да чуят песента на Кокъл. Беше чудесна сцена за менестрела, който стоеше на голата палуба с вятър в косите и слънце зад гърба. Събралите се си носеха работа, точно както жените носят ръкоделията си. Един плетеше рогозка от стари въжета, друг лениво дялкаше парче дърво. Вниманието, с което слушаха, потвърди подозренията ми. Случайно или не, повечето от екипажа на Пиотре владееха в някаква степен езика на Херцогствата. Дори работещите по платната, които се намираха наблизо, надаваха ухо.
Кокъл изпя няколко традиционни балади, увековечаващи монарсите от Пророците. Беше достатъчно мъдър да пропусне песните, свързани с дългата ни вражда с Външните острови. Не ми се наложи да слушам и песента за кулата на остров Еленов рог. Пъргав изглеждаше доста заинтригуван. Заслуша се още повече, когато Кокъл изпя едно предание на Старата кръв. Следях островитяните, докато менестрелът пееше, и се питах дали ще видя същото отвращение и негодувание, показвано от мнозина хора от Шестте херцогства, когато чуят подобни изпълнения. Не видях. Всъщност моряците като че ли я приеха като странна песен за чуждоземна магия.
Когато Кокъл приключи, един от моряците стана с широка усмивка, която набръчка татуирания глиган на бузата му, остави парчето дърво, което дялаше, и изтупа стружките от гърдите и панталоните си.
— Мислите, че тази магия е силна ли? — рече той предизвикателно. — Аз знам за по-силна и е по-добре вие да научите също, защото може и да се сблъскате с нея.
Побутна с бос крак един от другарите си, който седеше на палубата до него. Очевидно смутен от толкова много слушатели, мъжът все пак измъкна малка свирка, която държеше на връв под ризата си, и засвири проста тъжна мелодия, а първият, с повече изразителност, отколкото глас, дрезгаво запя предание за Черния мъж от Аслевял. Пееше на родния си език и със специфичните за техните бардове изрази, поради което ми беше още по-трудно да следвам текста. Черният мъж обикалял острова и тежко на всеки, който стъпвал там с недостойни помисли. Той бил пазител на дракона, или може би самият дракон в човешка форма. Черен като самия дракон, „нещо“ като самия дракон, силен като вятъра, неуязвим и безжалостен като лед. Щял да изглозга костите на страхливеца и да разсече плътта на безразсъдния, щял…
— Всички по задачите си! — внезапно прекъсна забавата Пиотре.