Моряците майсторски приближиха кораба до самия кей. Пиотре ме изненада, като благодари отривисто на екипажа на Глигана. Отново си дадох сметка, че си имаме работа с два съюзени клана, а не с един. Явно Пиотре и екипажът разглеждаха това като голяма услуга и вероятен дълг.
Това стана още по-ясно от начина, по който слязохме. Пиотре бе пръв и когато стъпи на кея, тържествено се поклони на събралите се да го посрещнат жени. Имаше и мъже, но те стояха отзад и едва след като бе посрещнат топло от по-възрастните жени на клана, Пиотре отиде при тях, за да разменят приветствия. Забелязах, че малцина са на възраст да бъдат воини, а и те бяха осакатени от този занаят. Имаше само старци и момчета, не повече от десетгодишни. Намръщих се и се опитах да предам мисълта си на Сенч.
Или мъжете им не смятат за подобаващо да ни посрещнат, или са се скрили някъде.
Отговорът му бе слаб и тънък като струйка дим.
Или са били избити по време на Войната на Алените кораби. Някои кланове са претърпели тежки загуби.
Усещах, че се напряга, и оставих контакта да се разпадне. В момента Сенч си имаше достатъчно други грижи. По-скоро с Осезанието, отколкото с Умението долових безпокойството и разочарованието на принца. Причината бе ясна. Елиания не бе сред посрещачите.
Не се тормози — успокоих го. — Не познаваме добре обичаите им и не знаем какво означава отсъствието й. Не го приемай като пренебрежение.
Да се тормозя ли? Не се тормозя. Става въпрос за съюз, Фиц, а не за някакво момиче и игричките й.
Остротата на отговора му го издаваше. Въздъхнах. Петнайсетгодишен. Можех само да благодаря на Еда, че никога вече няма да съм на тази възраст.
Пиотре явно бе запознал Сенч с местния обичай по посрещането, защото всички ние останахме да стоим на палубата, докато една млада жена, някъде към двайсетте, с ясен глас не покани Сина на клана на Елена от рода на Пророците да слезе от кораба заедно с хората си.
— Това е за нас — тихо рече Уеб. — Пъргав вече трябва да е приготвил Шишко. Ще тръгваме ли?
Кимнах.
— Какво прави Риск? — попитах го, сякаш имах правото да задавам такъв въпрос. — Вижда ли някъде въоръжени мъже?
Той се усмихна малко криво.
— Мислиш ли, че нямаше да ти кажа? И аз щях да съм в същата опасност като теб. Не, Риск вижда същото, което виждаме и ние. Тихо селце рано сутрин. И много плодородна долина зад онези хълмове.
Слязохме от кораба и застанахме на почтително разстояние зад принца, докато го посрещаха с добре дошъл в майчиния дом и владенията на Елиания Черната вода. Думите на приветствието бяха прости, но в тази простота се улавяше ритуал. Чрез поздрава и разрешението да слезем на брега жените заявяваха собствеността си върху земята и властта си над всеки, чийто крак е стъпил в Уислингтън. Изненадах се обаче, когато същият ритуал бе изпълнен и с членовете на клана на Глигана, които слязоха след нас. Докато те отговаряха, чух нещо, което ми бе убягнало преди. С приемането на поздрава те се врекоха в честта на майчиния си дом, че всеки мъж ще бъде отговорен за доброто поведение на всички останали. Наказанието за нарушаването на правилата на гостоприемство не се уточни. Миг по-късно се сетих какво е значението на този ритуал. При народ, занимаващ се с морски грабежи, би трябвало да има предпазна мярка, която да защитава собствените им домове в тяхно отсъствие. Предположих, че в случая става дума за някакъв древен съюз между жените от различните кланове, и се запитах какво ли наказание налага майчиният дом на мъж за поругаване на тези правила в друг клан.
Приветствията приключиха и жените от майчиния дом на Нарвала поведоха принца и свитата му. Гвардията вървеше след него, следвана от Уеб, Пъргав и моя милост с Шишко. Момчето вървеше пред нас, а двамата с Уеб подкрепяхме Шишко. След нас вървяха моряците от клана на Глигана, говореха си за бира и жени и ни се присмиваха. Риск се рееше високо в ясното синьо небе. Под краката ни скърцаха камъчетата на добре поддържания път.
Очаквах Уислингтън да е по-голям и по-близо до водата. Моряците изгубиха търпение от бавното ни тътрене и ни задминаха. Уеб завърза разговор с един. Мъжът определено искаше да избърза с приятелите си и нямаше никакво желание да го виждат в компанията на слабоумния и помощниците му. Затова отговорът му бе кратък, но любезен — Уеб като че ли винаги успяваше да накара хората, с които говори, да се държат вежливо. Обясни, че пристанището било добро, но не и отлично. Теченията не били проблем, но духащите ветрове обикновено били силни и достатъчно студени, за да ти „одерат и кожата, и месото“. Уислингтън се намирал в закътана низина зад възвишението и вятърът минавал отгоре, а не между къщите.