Така и се оказа. Градчето бе закътано като в шепа. Спуснахме се към него и с всяка крачка денят сякаш ставаше по-спокоен и топъл. Селището бе добре планирано. Най-голямата постройка бе майчиният дом от дърво и камък — издигаше се като крепост над по-простите къщички и колиби. Върху покрива бе нарисуван огромен нарвал. Зад майчиния дом имаше поддържани зелени площи, които ми напомниха за Женската градина в замъка Бъкип. Улиците минаваха на концентрични кръгове около него, като повечето магазини и домове на търговци се намираха недалеч от пътя към морето. Забелязахме всичко това, преди да приближим и да изгубим цялостната картина.
Групата на принца отдавна бе изчезнала от поглед, но Ридъл се върна при нас, леко запъхтян от подтичването, и каза:
— Трябва да ви покажа квартирата.
— Няма ли да сме с принца? — попитах обезпокоено.
— Те ще бъдат настанени като гости в майчиния дом заедно с менестрела и спътниците му. Има отделна къща за воини от други кланове. Чужди мъже могат да бъдат гости в майчиния дом, но на воините не се позволява да нощуват там. Гвардията на принца ще бъде настанена отделно от него. Не ни харесва, но лорд Сенч нареди на капитан Лонгуик да приеме. Има също и къща за Шишко. Принцът заповяда да се настаниш с него. — Ридъл малко се смути и добави по-тихо, сякаш се извиняваше: — Ще се погрижа да донесат сандъка ти там. Както и неговия багаж.
— Благодаря.
Нямаше нужда да питам. Различността на Шишко го правеше неприемлив като гост в майчиния дом. Е, поне бяха проявили достатъчно мъдрост да не ни настаняват с гвардейците. Въпреки това ми се налагаше да споделя статута на прокуден с Шишко. Макар да не харесвах интригите в двора на Пророците, се чувствах зле, когато бях разделен от Предан и Сенч. Знаех, че тук сме в опасност, но най-голямата опасност винаги е онази, за която не знаем. Исках да чувам каквото чува Сенч, да съм в пълно течение с преговорите. Но Сенч не можеше да настоява да ни настанят до принца, а някой трябваше да остане с Шишко. Логичният избор падаше върху мен. Всичко беше разумно, но това ни най-малко не намали разочарованието ми.
Едностайната каменна къща бе чиста, макар да миришеше на запусната. Явно не бе обитавана през последните месеци, но имаше дърва и съдове за готвене. Кацата бе пълна догоре с прясна вода. Имаше маса и столове, както и легло с две одеяла в ъгъла. Слънцето осветяваше пода през единствения прозорец. Случвало ми се беше да живея и на по-лоши места.
Докато го настанявахме в леглото, Шишко не каза почти нищо. Гърдите му свиреха от вървенето и бузите му бяха зачервени, но това бе руменина на болен, който се е преуморил. Събух му обувките и го завих с одеялата. Подозирах, че тукашните нощи са мразовити дори през лятото, и се запитах дали двете завивки ще са му достатъчни.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Уеб. Пъргав вече стоеше нетърпеливо на прага, готов да продължи към майчиния дом, който се намираше през две улици.
— Не от теб, но Пъргав ще ми е необходим за известно време. — Очаквах ужасения му и смутен поглед, но той не можеше да промени решението ми. Извадих монети от кесията си. — Иди на пазара. Нямам представа какво ще намериш. Бъди много учтив, но ни донеси нещо за ядене. Месо и зеленчуци за супа. Пресен хляб, ако има. Плодове. Сирене, риба. Всичко, каквото можеш да купиш с тези пари.
По лицето му ясно личеше, че се разкъсва между нервността и момчешкото нетърпение да изследва непознатото място. Пуснах парите в шепата му с надеждата, че островитяните ще приемат монети от Шестте херцогства.
— После — добавих и го видях как трепва — се върни при кораба. Ридъл ще се погрижи за багажа, но искам да донесеш още завивки. Достатъчно, за да има за постелки за теб и мен, както и още одеяла за Шишко.
— Но аз трябва да съм в майчиния дом с принца, Уеб и всички… — Млъкна разочаровано, когато поклатих глава.
— Трябваш ми тук, Пъргав.
Той хвърли поглед към Уеб, сякаш търсеше подкрепата му. Лицето на майстора на Осезанието си остана спокойно, но той пак попита: