— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с нещо?
— Всъщност… — И почти се смразих, когато открих колко ми е трудно да моля. — Ако нямаш нищо против да наминеш по-късно, бих се радвал на няколко часа за себе си. Освен ако принцът няма нужда от теб.
— Ще дойда. Благодаря, че помоли.
Последните му думи бяха искрени, а не проява на вежливост. Настъпи тишина, докато ги обмислях. Беше похвала, че най-сетне съм в състояние да го помоля за услуга. Когато погледите ни се срещнаха, осъзнах колко дълго съм мълчал, но лицето му си оставаше все така спокойно и търпеливо. Отново изпивах чувството, че ме следи, но не както ловец следи дивеча си, а като дресьор, който се опитва да се сприятели с недоверчиво животно.
— Аз ти благодаря — отвърнах.
— И може би ще отида с Пъргав до пазара, тъй като ми е любопитно да разгледам градчето. Обещавам обаче, че няма да се туткаме. Мислиш ли, че малко сладки ще убедят Шишко да хапне, ако случайно намерим хлебарница?
— Да. — Гласът на Шишко бе слаб и треперещ, но се зарадвах на тази проява на интерес. — И сирене — добави той с надежда.
— В такъв случай може би е най-добре да потърсите най-напред сладки и сирене — казах и се обърнах с усмивка към Шишко, но той извърна поглед от мен. Още не ми беше простено. Знаех, че ще трябва да постъпя зле с него най-малко още два пъти, при отплаването ни обратно към Цайлиг и при заминаването за Аслевял. Изобщо не исках да мисля за пътуването до дома. Изглеждаше ми безнадеждно далеч.
Уеб и Пъргав излязоха; момчето бъбреше щастливо, мъжът отговаряше не по-малко възторжено. Всъщност се радвах, че отиват заедно. Едно момче в непознат град лесно може да обиди някого, без да иска, или да се изложи на опасност. Въпреки това се чувствах изоставен, докато ги гледах как се отдалечават.
Пропъдих вълната самосъжаление и насочих мислите си към онези, за които ме бе грижа. Опитах се да не се питам какво се е случило с Хеп или Шута, след като напуснах Бъкип. Хеп беше разумен момък. Трябваше да му се доверя. А Шутът се бе справял със собствения си живот — или животи — дълги години и без моята помощ. Все пак ме измъчваше мисълта, че сигурно ми е бесен някъде в Шестте херцогства. Хванах се, че докосвам сребристите отпечатъци, които пръстите му бяха оставили върху китката ми. Не го усетих, но въпреки това прибрах ръце зад гърба си. Отново се запитах какво ли е казал на Бърич и дали изобщо се е срещнал с него.
Безполезни мисли, но нямаше с какво друго да се заема. Шишко ме наблюдаваше, докато крачех безцелно из малката стаичка. Предложих му черпак студена вода, но той отказа. Пих и усетих различния вкус на местната вода. Беше някак мъхава и сладка. Може би извадена от кладенец. Реших да запаля огън, в случай че Уеб и Пъргав донесат сурово месо.
Времето едва се влачеше. Ридъл и още един гвардеец домъкнаха багажа ни от кораба. Извадих билките от сандъка си, напълних тежкото котле и го сложих на огъня повече, за да правя нещо, отколкото защото ми се пиеше чай. Смесих сладки и успокояващи билки — лайка, копър, малинов корен. Шишко подозрително следеше как сипвам горещата вода, но не му предложих първата чаша. Преместих един стол до прозореца, за да мога да гледам стадата по тревистите хълмове над градчето. Пиех си чая и се мъчех да намеря удовлетворението, което изпитвах навремето в мир и спокойствие.
Предложих на Шишко втората чаша и той я прие. Може би изпиването на първата го бе уверило, че нямам намерение да го упоявам или тровя, помислих си уморено. Уеб и Пъргав се върнаха натоварени с покупки. Бузите на момчето се бяха зачервили от разходката и свежия въздух. Шишко бавно се надигна, за да види какво са донесли.
— Намерихте ли ягодов пай и кашкавал? — попита с надежда.
— Не точно, но виж на какво попаднахме — каза Уеб, докато оставяше съкровищата си на масата. — Пушена сьомга, и солена, и сладка. Малки питки, поръсени със семенца. А ето и пълна кошничка с боровинки. Никога не съм виждал такива. Жените ги наричат миши боровинки, защото мишките ги събирали в тунелите си, за да се изсушат за през зимата. Малко са кисели, но намерихме и козе сирене към тях. Казаха ни да изпечем тези смешни оранжеви корени, да ги белим и да ги ядем със сол. А накрая и ето тези. Малко изстинаха, докато ги донесем, но още ми миришат вкусно.
„Тези“ бяха топки с големината на юмрук. Уеб ги бе донесъл в торба от плетена трева и водорасли. Когато ги извади на масата, надуших риба. Представляваха парчета бяло месо в гъст мазен сос. Зарадвах се, когато Шишко слезе от леглото, за да си вземе едно. Излапа го бързо, като спираше само когато го принуждаваха пристъпите кашлица. Второто изяде по-бавно и го прокара с още една чаша чай. Закашля се толкова силно и дълго, че се уплаших да не се задуши, но накрая той си пое дъх и ни погледна с воднистите си очи.