Влязохме и спряхме, та очите ни да свикнат с тъмното. Въздухът бе натежал от миризми на дълго обитаване — на храна, варено и пушено месо, разлято вино, обработени кожи и събрани на едно място хора. Сигурно ще си помислите, че е воня, но не беше. Беше по-скоро миризма на дом, на безопасност и на семейство.
От входа се влизаше направо в голяма зала, която се разделяше единствено от поддържащите стълбове. Имаше три камини, всичките запалени. Облицованият с камък под бе покрит със свежа тръстика. Покрай стените имаше пейки и лавици. По-ниските бяха широки и навитите постелки показваха, че се използват като легла през нощта и за седене през деня. На по-високите и по-тесни лавици над тях се държаха хранителни запаси и лични вещи. По-голямата част от светлината идваше от камините, макар да се виждаха и не особено ефективни свещи в стойки на стълбовете. В отсрещния ляв ъгъл имаше голямо стълбище, което се виеше нагоре в полумрака. Това бе единственият достъп до горните етажи, доколкото можех да преценя. В това имаше резон. Дори нашествениците да успееха да овладеят залата, на защитниците щеше да им се налага да пазят само един подстъп. Нападателите трябваше да платят прескъпо, за да овладеят горните етажи на майчиния дом.
Забелязах всичко това през събралата се тълпа. Навсякъде се бяха скупчили хора от всякаква възраст и в залата витаеше очакване. Очевидно бяхме закъснели. Принц Предан чакаше в края на дългата зала, пред най-голямата камина. До него бяха Сенч и Осезаващата котерия, а зад тях стояха гвардейците, строени в три редици. Представителите на клана на Нарвала ни направиха път, за да заемем полагащите ни се места. Уеб и Пъргав отидоха да застанат с менестрела Кокъл и Любезен с неговата котка. Аз застанах в края на първата редица гвардейци.
Елиания не се виждаше никъде. Събралите се от другата страна на камината бяха предимно жени. Пиотре бе единственият мъж в разцвета на силите си. Имаше неколцина дядовци, четири момчета на възраст колкото нарческата и шест-седем малки момчета, някои още се държаха за полите на майките си. Нима Войната на Алените кораби бе стопила толкова много клана на Нарвала?
Воините на Глигана от кораба също бяха тук, но стояха на група отстрани, по-скоро като зрители, отколкото като участници в онова, което предстоеше. Останалите в помещението бяха почти изцяло от клана на Нарвала, както си личеше по накитите, украсата по дрехите и татуировките. Изключенията като че ли бяха изцяло мъже, стоящи до жените си — може би се бяха оженили за представителки на клана или бяха техни неофициални партньори. Бяха от клана на Мечката, имаше и от Видрата и един Орел.
Всички жени бяха облечени красиво. Онези, които нямаха накити от злато, сребро или скъпоценни камъни, носеха украшения от раковини, пера и мъниста. Косите им бяха изкусно подредени и добавяха значително към височината на някои от домакините. За разлика от Бъкип, където жените сменяха модата си със загадъчна, чисто женска координация, тук имаше голямо разнообразие в стиловете. Единствената обединяваща тема в мънистените, избродираните или изплетените орнаменти по дрехите им като че ли бяха ярките цветове и мотивът с нарвала.
Предположих, че намиращите се в първия кръг са роднини на нарческата, а стоящите най-близо до камината — семейството й. Мъже почти не се виждаха. Всички жени от Нарвала изглеждаха крайно съсредоточени. Напрежението в залата бе съвсем осезаемо. Запитах се коя точно е майка й, както и какво всъщност чакаме.
Настъпи пълна тишина. Четирима мъже от клана свалиха по стълбите съсухрена дребна жена и я понесоха през помещението. Тя седеше на стол от преплетени върбови клони, покрит с мечи кожи. Рядката й бяла коса бе сплетена и подредена като корона. Очите й бяха черни и блестящи. Носеше червена роба и мотивът с нарвала се повтаряше върху малките костени копчета, зашити по цялата й дреха. Мъжете поставиха стола не на пода, а върху тежка маса, където тя можеше да остане седнала и пак да наблюдава всички събрали се в къщата й. С тих стон старицата се понадигна и огледа присъстващите. Розовият й език облиза сбръчканите й устни. Тънките й крака бяха обути в тежки топли пантофи.
— Добре! Всички сме тук!
Изговори думите на родния си език, високо, както правят глухите или на път да оглушеят старци. Изглежда, не я бе грижа, че събирането е официално, а и не бе толкова напрегната, колкото останалите жени.