— Той е много красив — думите несъзнателно се изплъзнаха от устата й. В същия миг тя усети какво е направила. Погледна го ужасена, както си беше с отворена уста.
— И така — обобщи Колил и се надвеси над нея, подпрял ръце на таблата зад главата й, — срещала си се с Роби, нали? Кога? Къде?
Опита се да отрече, но не успя, защото пръстите му вече докосваха врата й. Не знаеше дали няма да я удуши.
— Срещнах го по време на една разходка с Фени край Лок Левън. Държеше се неприятно и аз бързо си тръпнах. Нищо повече, Колин.
— Лъжеш — опроверга я той, въздъхна и се надигна, за да седне встрани от нея.
— Ами аз, ъ-ъ-ъ… взех му коня. Нищо повече от това, заклевам се — тя замълча за миг. Когато отвори уста да продължи, той вече й задаваше поредния въпрос.
— Взела си коня му? По дяволите! Никога не съм предполагал, че една жена може да се чувства на мястото си, като се бърка в чужди работи. Не, недей да добавяш нищо повече към лъжите си. Просто ми обещай, че няма да напускаш замъка, където е безопасно за теб.
— Не! Не мога да ти обещая това.
— В такъв случай ще се наложи да те заключа в спалнята. Няма да позволя повече никакви прояви на неподчинение, Джоан. Робърт Макферсон е опасен тип! Имаш достатъчно основания да повярваш в това, самата ти вече бе ранена.
Синджан не се притесни особено от настоятелността му. Нали Софи и Алекс бяха все пак тук. Трите заедно щяха да спасят Колин от опасността.
— Съгласна съм — каза тя. — Той е опасен. Това е странно, след като е толкова красив.
— Може би и това има нещо общо е покварата му? Не съм сигурен, че е така, просто търся някакво обяснение. Когато той прехвърли двадесетте, чертите на лицето му не възмъжаха, а станаха дори по-фини. Стана по-своенравен, по-жесток и по-буен, както в действията си, така и в помислите си. А сега, скъпа съпруго, ще ми се подчиниш ли?
— Колин, знаеш, че повечето твои желания изпълнявам с готовност, но за някои неща трябва да ми позволиш аз да реша как е подходящо да постъпи.
— О, да, и едно от тези някои неща е нашето любене.
— Правилно.
— Говориш с такава увереност само защото знаеш, че не съм мръсник и че няма да те любя, докато не се съвземеш след боледуването.
Беше прав по този въпрос и Синджан беше принудена да се съгласи. Кимна с глава.
Той въздъхна и прокара пръсти през косата си.
— Джоан, не бях много внимателен с теб предишния път, когато се прибрах.
— Тогава ти се държа като истински негодник.
— Повече това няма да се повтори — заяви той и я погледна с болка. — Разбрах, че поне децата ми много те обичат. Малкият ми шестгодишен син рискува живота си, за да дойде при мен в Единбург.
— Кръвта ми се вледенява, като помисля за това. Смело момче е той.
— Той е мой син!
Тя се усмихна при тези думи. Той продължи.
— Дахлинг също е моя дъщеря и когато човек успее да я придума да си извади палеца от устата, тя веднага започва да те венцеслави. Е, вярно е, че превъзнася повече кобилата ти, отколкото теб… — беше малко объркан и за изненада на Синджан — като че ли недоволен.
— Нали си съгласен, че е мое право и задължение аз да се грижа за домакинството?
— Така смятам. Макдъф ми предаде някакво съобщение от теб. Нещо от рода на това, че няма да ми откраднеш кутийката. Как да го разбирам?
— Ами така, че не искам да отнема нищо лично твое, като онази кутийка, която си крил в хралупата на дъба, за да я опазиш от алчността на брат си. Просто искам да поделя с теб това, което е наше общо. Аз не съм нито Мелкъм, нито баща ти.
Той отмести погледа си от нея.
— Виждам, че Макдъф се е поувлякъл.
— Искаше да ми помогне да те разбера. Кога е рожденият ти ден?
— Последния ден на август. Защо?
Тя само поклати глава и се усмихна. Зачуди се кои ли са любимите му поети. След това се прозя, но този път съвсем истински. Той забеляза това и й каза:
— А сега почивай. Не се съмнявам, че двамата ти братя вече са по петите на жените си. Имаш моето разрешение да ме защитаваш от тях, и от двамата. Както разбрах, уважаемите съпруги не знаят, че мъжете им са нахлули в нашата спалня.
— Не знаят, слава Богу.
— Може би трябва да ги просветя?
— Колин! Ти се шегуваш!
— Да. Искам обаче да те попитам още нещо. Знаят ли Дъглас и Райдър, че жените им са тук?
— Защо питаш? Сигурно знаят.
— Как тогава са им позволили да пътуват сами? Не, нищо не искам да ми обясняваш. По-скоро ще ми посивее косата, отколкото да ми кажеш истината.