Тя го погледна изпитателно. Луната най-после беше изплувала иззад гъстите тъмни облаци и успя да види лицето му. Беше мъртвешки бледо и изпито. Сигурно прекараната треска е била по-тежка, отколкото бе предполагала, щом все още е така немощен.
— Не се притеснявай, че ти се спи, Колин. Дори можеш да хъркаш, ако това ти е приятно. Нямам нищо против да си остана девица, докато оздравееш.
— Това е добре, защото точно такава ще останеш — той докосна раната на бедрото си и се замисли защо ли още се притеснява да й открие, че е ранен. Това вече нямаше никакво значение.
— Освен, разбира се — тя се наклони към него и — според нея самата — сниши глас в съблазнителен шепот, но всъщност съвсем не беше така, — ако ти не пожелаеш да ми кажеш какво трябва да направя, за да приключим с това, което ни предстои. Братята ми винаги са твърдели, че съм изключително възприемчива. Желаеш ли да го направим?
Идваше му да се пръсне от смях, но само простена.
Синджан прие реакцията му за отказ и въздъхна.
Белият елен се намираше, в центъра на малкия търговски град Чипинг Нортън, в местността Котсуолдс. Странноприемницата наистина беше прекрасна и живописна, в стил късна английска готика, но беше толкова грохнала и разкривена, че Синджан хем беше очарована, хем се помоли на Бога да не се срути върху главите им. Значи това е било мястото, където безброй млади господа правят своите любовни срещи. Изглежда доста романтично, помисли си тя и отново въздъхна.
Беше три часа сутринта. Наоколо не се виждаше жива душа. Но Синджан бе толкова превъзбудена, че не изпитваше никаква умора. Беше успяла да избяга от брат си — подвиг, който не беше за подценяване. За миг скочи от каретата, даде заповедите си на кочияша, който слава Богу не се нуждаеше от много обяснения, но за сметка на това джобовете му се оказаха толкова дълбоки, че побраха повече гвинеи, отколкото бе предвидила. Това обаче не я разтревожи. В случай, че парите свършеха, щеше да продаде перлената си огърлица. За нея най-важното бе Колин и това да се оженят. Тя се обърна, за да му помогне да слезе от каретата.
— Още малко и ще си в леглото. Ако искаш да вляза първо аз, а ти изчакай, докато…
— Я млъквай! — отговори той. — С ханджията ще се оправя аз. Той е един дърт развратник и не искам да остане с погрешно впечатление. По дяволите, поне да имаше брачна халка. Не си сваляй ръкавиците. Ти си моята съпруга и аз ще се погрижа за всичко.
— Добре — тя засия от щастие, след това се намръщи. — О, скъпи, имаш ли нужда от пари?
— Имам пари.
Въпреки това Синджан бръкна в чантичката си и извади пачка банкноти.
— Вземи. Ще бъда по-спокойна, ако са у теб — тя лъчезарно му се усмихна.
— Хайде да приключваме с всичко това, преди да съм се срутил на земята. И не забравяй да държиш устата си затворена.
Десет минути по-късно Синджан отвори вратата на малката спалня, разположена под тъмната стряха. Отдръпна се встрани, за да може Колин да влезе пръв.
— Мисля, че ханджията е убеден, че лъжем — каза тя, без констатацията да я разтревожи ни най-малко. — Но ти се справи чудесно. Подозирам, че той се изплаши от теб. Ти си благородник, следователно от теб може да се очаква всичко.
— Да. Сигурно този разплут стар пръч си е помислил, че лъжа — Колин видя леглото и простена при мисълта за удоволствието, което го очаква. Усети, че тя е хванала пелерината му и замръзна на място. — Съмнявам се, че би повярвал някоя от двойките да са семейство, дори и да е присъствал на сватбата им.
— Нека да ти помогна — пое пелерината му грижовно като бавачка. Това го подразни, но нито каза нещо, нито помръдна от мястото си. Продължи да гледа към леглото. И седмица сън нямаше да му е достатъчно.
— Ако седнеш, ще сваля ботушите ти.
Съвсем скоро и това стана. Имаше достатъчно опит с братята си. Тя отстъпи крачка назад и попита:
— Трябва ли да направя още нещо?
— Не — отвърна той. — Само се обърни с гръб.
Тя покорно изпълни нареждането му, свали обувките и чорапите си и окачи пелерините и на двамата в малкия гардероб. Чу, че леглото скърца и се обърна. Той лежеше но гръб, със затворени очи, завивките го покриваха до голите гърди. Ръцете му бяха открити, отпуснати покрай тялото.
— Всичко е много странно — каза тя разочарована, че гласът й съвсем не е глас на девица — плах и тих.
Той не отговори и тя доби смелост да продължи.
— Виж — каза бавно, — ще бъде справедливо, ако ме обвиниш, че съм прекалено пряма, но братята ми винаги са ме насърчавали да говоря това, което мисля. А и ти го правиш. Но сега мисля, че е доста странно да съм с теб в тази стая, да знам, че си гол и че трябва да легна до теб в леглото…