Тя повече не можеше да си налага спокойствие и избухна.
— Ти ме излъга, Колин. Каза, че ще стане. Каза ми да ти вярвам.
— Естествено, аз съм твой съпруг. Не усещаш ли, че съм в теб? Значи е станало. Съвсем нормално е да бъда в тебе. Съвсем нормално е да изливам семето си в твоята утроба. Следващия път всичко ще стане по-лесно. Може би ще ти хареса. И сега ти беше поне малко приятно, нали?
— Не си спомням.
Не си спомняше? О, но той отново я желаеше. Това го изненада и малко го притесни. Разбира се, не беше чак такъв разгонен дивак, че да насили отново току-що обезчестената си съпруга. Не той не беше такъв. Но когато усети да го обхваща с горещата си плът, той простена. Това беше твърде много. Много повече отколкото беше способен да издържи мъж, чийто разум е подвластен на насладата. Той стегна тялото си и отново проникна в нея.
Тя изпищя от болка и страх. Заудря го с юмруци, блъскаше го и се опитваше да се откопчи от него, но колкото по-буйна беше съпротивата й, той толкова по-дълбоко навлизаше в нея. Усещаше плътта й да пулсира около него и вече нищо не беше в състояние да го спре. Чу виковете й, но не спря. Не можеше да спре. Отново достигна върха на възбудата си и високо изстена.
След това пак отпусна тялото си върху нея, дишаше тежко и се чудеше, какво става с него.
— Още колко пъти ще направиш това?
— Мисля, че ще поспра за известно време. Джоан, нали не плачеш? Не, кажи, че не плачеш. Повече нищо няма да правя, обещавам.
Той се успокои, защото гласът й вече не трепереше. Тя каза:
— Много те обичам, Колин, но едва ли ще мога понасям често това. Не беше никак приятно. Знам, трябваше да го направим, за да не ме върне Дъглас у дома в Лондон и да анулира брака ни. Но след като вече го направи, необходимо ли е и в бъдеще да го правиш често?
Желанието му беше да я увери, че е готов да го направи за трети път, още сега, пък даже и за четвърти, но замълча. Беше й причинил болка, а тя нямаше представа за удоволствието, което можеше да изпита.
— Съжалявам — каза той и се опита да се измъкне внимателно от нея. Усети как тялото й се стегна, чу я да плаче: — Съжалявам — и се ядоса на себе си, че повтаря извиненията си като папагал.
— И все пак не разбирам.
— Какво не разбираш?
— Винаги съм мислела, че Дъглас и Алекс, това е жена му, нали се сещаш… Е, добре, винаги съм смятала, че и на нея много й харесва да е в леглото заедно с него. Райдър и Софи също, но сега… може би харесват само целувките, а понасят и търпят останалото, защото обичат съпрузите си. Но е много трудно, Колин. Не знаех, че е така.
— Казах ти, че следващия път, когато го направим ще ти хареса. Обещавам ти, че ще бъде така.
Но тя не му вярваше, естествено, и той не можеше да я обвинява за това. Нали беше готов отново да я обладае, въпреки че знаеше за болките, които и причинява.
— Съжалявам — за трети път се извини. — Както решиш.
Тя лежеше по гръб. Той се надигна и се изправи до леглото. Върху белите чаршафи и по бедрата й имаш кръв, смесена с млечнобели капчици. Той се надвеси над нея и Синджан, която се страхуваше от най-лошото, изпищя с цяло гърло.
В следващия миг някой заблъска по вратата на спалнята. Чуха се виковете на Дъглас.
— Какво става там вътре? Синджан, какво има?
— Дръпни се, Дъглас! Той я убива! — това беше Райдър, който блъсна вратата и нахлу в спалнята, последван от брат си.
Настана смъртна тишина. Братята не помръдваха. Нощниците им се усукваха около босите им нозе и те се взираха в своя нов зет, който стоеше гол до Синджан — просната по гръб в леглото, но това беше само за миг, защото почти моментално тя грабна завивките и ги дръпна над раменете си.
— Излезте от тук! — извика тя на братята си, почувствала се толкова унизена, че мислеше, че ще умре. — Как смеете! По дяволите и двамата? Махайте се оттук!
— Но, Синджан, чухме те да крещиш. Ти виеше от болка…
Тя възвърна самообладанието си. Мислеше, че е невъзможно, но успя. Дори можа да им се усмихне — едва-едва, несигурно и съвсем измъчено.
— Виж какво, Дъглас, много път съм чувала Алекс да цепи въздуха с викове. Не можа ли и аз да викам?
— Това не беше вик на удоволствие — каза Райдър с леден глас, от който тя потрепери от страх. — Това беше вик на болка. Какво ти направи този кучи син?
— По дяволите! — изрева Колин. Той грабна захвърлената си нощница и я нахлузи набързо. — Това е повече от смешно! Не мога ли да имам спокойствие в собствения си дом? Да, тя викаше. И двамата вървете по дяволите! А вие какво очаквахте? Та тя беше девствена, за Бога, и трябваше да отнема проклетата й невинност!