— Разбираш ли, понякога възникват дребни проблеми, но с времето всичко се разрешава, Синджан. Трябва да проявиш търпение, това е всичко — Райдър не беше сигурен, че това, което току-що й каза, имаше нещо общо с нейното положение. Измъчваше го болката в погледа й. Не искаше да я оставя сама в тази проклета чужда страна, при този проклет неин съпруг, когото тя почти не познаваше.
Колин стоеше встрани, наблюдаваше ги и се мръщеше. Ревнуваше — и макар да изпитва подобно чувство в този момент направо не беше за вярване — той знаеше коя е причината за ревността му. Те тримата бяха толкова близки, а той самият и по-големият му брат Мелкъм винаги бяха на нож. Баща им само се усмихваше и заставаше на страната на по-големия, защото той беше бъдещият господар, бъдещият граф и от значение беше само неговото мнение, вярваха само на неговите думи, важни бяха само неговите желания, безкрайните му дългове, направени от хазарт и скитосване с проститутки. По-късно Колин се бе отказал да воюва на страната на Наполеон. Знаеше, че баща му държи на това, само за да го предизвика, а не защото има твърди убеждения, които настоява синът му да последва. Брат му споделяше убежденията на бащата, само за да го дразни и да се опита да го принуди по този начин да напусне Шотландия. Но въпреки всичко Колин не напусна родината си. Искаше длъжност в английската армия, но баща му отказа да му я купи, защото имаше други планове за него. Използва го, за да сложи край на родовата вражда с Макферсонови. Колин се ожени за Фиона Дахлинг Макферсон, когато беше на двадесет години. С това настъпи краят на семейната вражда — допреди един месец. Тогава беше станало нещо, което сигурно е накарало Робърт Макферсон да забрави примирието.
— Да не би нещо да не е наред, Колин?
Говореше Дъглас. Колин бързо пропъди неприятните мисли от главата си и отговори.
— Не, няма нищо. Ще се грижа добре за сестра ви. Не се тревожете.
— И ще я доведеш на гости у дома в началото, на следващата есен. Дали ще можеш?
Колин бързо обмисли и кимна.
— Дадохте ми необходимите средства, с които да стъпя на крака, да оправя дома и земите си. Предстои ми много работа, но се надявам до есента всичко да е наред.
— Парите са на Синджан, не са мои. Радвам се, че ще бъдат използвани добре. Лично аз мразя пред очите ми да се съсипва имот.
— Може би… — каза бавно Колин, като погледна двата великолепни арабски жребци, които цвилеха и пръхтяха. Енгъс държеше единия за поводите, а някакъв уплашен млад коняр — другия. — Може би ще пожелаете някой път да ни гостувате и вие. След като Вер бъде възстановен, разбира се. Пътят до замъка е много красив, с дървета от двете страни от началото до края. А сега, с настъпването на пролетта, короните им образуват тунел над пътя.
— Ще ни бъде много приятно — каза Дъглас. — Райдър може да вземе всички деца.
— Обичам децата — заяви Колин. — В замъка Вер има много място. За всички ще се намерят стаи.
След тези думи Дъглас и Райдър потеглиха, махнаха с ръка за сбогом и пришпориха конете по павираната улица с развети зад себе си наметала.
Синджан стоеше на улицата и гледаше след тях. Никога досега не се бе чувствала толкова нещастна. Нямаше да допусне обаче нещастието да свие гнездо в сърцето и мислите й. Въпреки всички неприятности в леглото, тя беше омъжена за Колин. Райдър беше прав. Тя трябваше да прояви търпение. В края на краищата нали обожава съпруга си? Значи може да забрави за това, което й причини. Щеше да се справи. Имаше много неща, които трябваше да направи. Не беше от хората, които само хленчат колко са нещастни. Разбира се в миналото не се беше сблъсквала с кой знае какви несполуки и нещастия, за които да плаче.
Обърна се и се усмихна на съпруга си. Макар, че не се получи особено блестяща усмивка, опитът й да го направи заслужаваше похвала.
— Иска ми се още една чаша чай. А ти?
— Да, Джоан. Мисля, че и аз искам — той мина зад нея и каза. — Харесвам братята ти.
Тя за миг замълча, после въодушевено каза:
— Да. И аз много ги харесвам.
— Знам, че ще ти липсват. Обещавам ти скоро да ги видиш.
— Аха. Обещаваш ми.
Той остро я погледна, но не каза нищо.
ОСМА ГЛАВА
Пристанът в залива Форт беше затлачен с боклуци, вонеше на развалена риба и на пот от телата на гръмогласните хамали. Въздухът беше пропит и с други миризми, които тя, слава Богу, не можа да разпознае. Беше задръстен с каруци и товарни талиги. Във водата имаше толкова много лодки — с всякакви размери — че направо беше чудно как се бяха побрали в залива, без да се разбият. Две талиги се сблъскаха и от едната се изтърколи някаква дъбова бъчва. Тя се удари с гръм в паветата, отскочи и се отправи към водата, като набираше все по-голяма скорост, докато накрая се разби в железния парапет. Плисна гъста тъмна бира, чийто остър, мирис изпълни въздуха. Синджан се усмихна и подуши. Никога не беше ходила на пристанището в Лондон, но предположи, че и там е същото. Колин я хвана за лакътя, без да каже нищо, и я поведе към един ферибот, който беше толкова наклонен към брега, че приличаше на кон изправил се на задните си крака. Беше дълъг, тесен шлеп с небоядисани дървени перила и се казваше Звездата на Форт — твърде претенциозно име за толкова окаян морски съд. Конете вече бяха на борда и се намираха в близост до хората, което явно не им харесваше. Фериботът беше собственост на някакъв старец, който разполагаше с най-нецензурния речник, който Синджан беше чувала. Псуваше непрестанно хора, животни, куфари и сандъци. Дори наруга отсрещния бряг. Синджан искрено съжали, че разбира само някои от думите. Тя забеляза, че Колин се подразни от реакцията на стареца, когато един кон го блъсна няколко пъти в гърдите и той изля цялото си недоволство от всичко живо в радиус от три мили наоколо.