Синджан се разсмя. Винаги трябва да очакваш от децата да бъдат прями до грубост.
— Това е вярно. Баща ви аз яздихме през целя път от Единбург до тук, всъщност яздим още от Йорк. И двамата имаме нужда от една добра баня.
— Братовчедът Макдъф каза, че си била хубава и трябвало да бъдем мили с теб.
— Харесва ми това, което ви е казал — каза Синджан?
— Достатъчно, деца — намеси се ляла Арлет и се приближи към тях. — Извинете ги… ъ-ъ…
— О, моля, наричайте ме Синджан.
— Не, наричай я Джоан.
Сирена гледаше ту единия, ту другия. В този миг Синджан пожела с цялата си душа сега да е на скалите край Нортклиф Хол и да се взира в Ла манша, а морският вятър да развява косите й. Болеше я между краката, ужасно я болеше. Тя погледна Колин и каза спокойно:
— Страхувам се, че не се чувствам много добре.
Той реагира много бързо, не можеше да му се отрече. Взе я на ръце, без да каже никому нито дума, понесе я нагоре по някакво широко стълбище, след това по дълъг и просторен коридор, който беше тъмен и миришеше на плесен. На Синджан й се стори, че Колин измина цяла миля с нея на ръце, преди да влезе в огромната спалня и да я положи, на леглото. След това понечи да вдигне полата й, но тя го удари през ръцете и извика.
— Не!
— Джоан, нека да видя раната. За Бога, аз съм твой съпруг. Вече съм видял всичко от теб, което може да се види.
— Остави ме, Колин. Не съм особено разположена към теб в този момент. Моля те, остави ме.
— Както желаеш. Да ти изпратя ли малко топла вода?
— Да, благодаря. А сега ме остави.
Той излезе и преди да минат десетина минути на вратата се появи младо момиче.
— Казвам се Ема — съобщи тя. — Донесох вода, господарке.
— Благодаря ти, Ема — тя освободи момичето по най-бързия начин.
Наистина състоянието й беше ужасно. Задните и части бяха изранени и изпитваше ужасни болки след целодневното яздене. Изми се, след това допълзя до леглото и се сви в единия му ъгъл. Чувстваше се самотна в това чуждо място, беше ядосана на Колин, че е премълчал толкова важно нещо и по този начин я бе разтревожил неимоверно силно. Тя беше мащеха на две деца, които — по всичко личеше — нито я искаха, нито пък я харесаха. За нейно облекчение бързо потъна в дълбок сън.
Но вече беше будна. Трябваше да стане от леглото. Трябваше да се изправи пред Колин, пред неговата леля, пред неговата снаха, която вече не му беше снаха, и пред двете му деца — неговите деца.. Не искаше да го прави. Чудеше се как Колин е обяснил на семейството си внезапното й оттегляне. Сигурно не е казал истината. Навярно всички вече я считаха за глезла, за най-обикновена английска глезла.
Тя тъкмо се канеше да стане от леглото, когато вратата се открехна и иззад нея надникна едно малко личице.
Беше Дахлинг.
ДЕВЕТА ГЛАВА
— Ти си будна,
— Да, будна съм — отвърна Синджан, когато се обърна към вратата и видя Дахлинг да наднича в стаята. — Тъкмо мислех да стана и да се облека.
— Защо си се съблякла? Татко не ни каза какво ти е.
— Просто бях изморена. Изминахме дълъг път от Лондон до тук. Баща ти искаше да се прибере колкото е възможно по-бързо у дома, при теб и Филип. За нещо специално ли си дошла?
Дахлинг се вмъкна боязливо в стаята, Синджан забеляза, че е облечена в дебела вълнена рокля, която й беше окъсяла. Обувките й — груби и очукани, явно й бяха омалели. Детето сигурно не се чувстваше добре в това облекло.
— Исках да видя дали наистина си толкова грозна колкото си мисля, че си.
Пакостливо дяволче, помнели Синджан и се сети за Ейми — едно от децата на Райдър което беше най-палавото и смело същество, което Синджан познаваше въпреки ме Райдър казваше, че таи дълбоко в себе си страх от нещо.
— Добре, тогава. Ела насам. Така ще можещ да прецениш добре, нали? Да, можеш да се качиш при мен върху леглото и да ме разгледаш отблизо. Точната преценка е нещо много важно.
Когато момиченцето стигна подиума, Синджан свали крака на пода, взе детето на ръце и го качи при себе си на леглото.
— Ето, сега можеш да ме разгледаш внимателно.
— Говориш много смешно, също като леля Арлет. Тя винаги ни се кара — на мен и на Филип. — да не говорим като останалите в къщата с изключение на татко.
— Ти говориш много добре — каза Синджан, без да помръдне, защото момиченцето прокарваше пръсти по лицето й и докосна леко червения белег на бузата й.
— Това какво е?
— Ударих се, когато бяхме с баща ти в Единбург. Някакво камъче профуча покрай мен. Няма нищо, белегът скоро ще изчезне.
— Ти не си много грозна. Съвсем малко грозна си.
— Благодаря ти, че ме освободи от толкова голямо и непосилно бреме и ми оставяш по-малкото. И ти не си грозна.