Той грабна една възглавница и я запрати по нея. Удари я право в лицето.
— Да не си посмяла още веднъж да разговаряш по този начин с мен, чуваш ли? Върви по дяволите! Разбери веднъж завинаги, че си моята проклета графиня!
— Добре. Бях ти ядосана и затова се държах лошо. Прости ми.
— Този път ще ти простя. Обаче се постарай да премерваш обидите си в бъдеще и престани да се заяждаш с мен. А сега трябва да побързаш. Вечерята ще бъде поднесена след четиридесет и пет минути. Ще ти изпратя Ема.
Той излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Добре, мислеше Синджан, докато галеше с ръка възглавницата, с която той я беше замерил, реакцията му беше интересна. Може би той поне малко се интересуваше от нея.
Братовчедът Макдъф беше първият роднина, когото тя срещна, когато слезе долу. Стоеше до стълбището с чаша коняк в ръка. Изглеждаше замислен. И като че ли още по-грамаден, отколкото си го спомняше. Буйната му червена грива беше намазана с брилянтин, облеклото му беше официално — черен брич, бяла ленена риза и бели копринени чорапи. Тя почти се завря в лицето му и чак тогава той я забеляза.
— Джоан! Здравей и добре дошла във Вер. Извини ме, че не бях тук, когато сте пристигнали.
— Здравей, Макдъф. Моля те, наричай ме Синджан. Единствено Колин настоява да ми викат Джоан.
— Осмелявам се да предположа, че ще успееш да го склониш.
— Мислиш ли?
— Да, така смятам. Той ми разказа как сте били посрещнати в Единбург — как братята ти са ви чакали там и за всичко останало — спря да говори и погледна нагоре към залата на менестрелите, която сега беше потънала в мрак, и леко свъси вежди. — Бих искал и аз да бъда с вас. Изглежда е било много забавно. Наистина ли Енгъс направи дупка в тавана на гостната?
— Огромна дупка. Целият таван почерня и се опуши.
— Все не ми стигат приключенията. Не ти се вярва, като ме гледаш колко съм едър, нали? Бих могъл да спечеля колкото си пожелая хубави млади дами, само като се намръщя на противниците си. А ако размахам огромния си юмрук, направо ще изчезнат яко дим. Колин ми каза и за изстрела — той замълча, разгледа лицето й и докосна с дебелия си пръст раната. — Няма да остане белег, слава на всевишния. Не се тревожи, Колин непременно ще му даде да се разбере на престъпника. Как намираш новия си дом?
Синджан погледна потъналата в прах дъбова ламперия и мръсните, украсени с пищни орнаменти перила на стълбището.
— Намирам го вълшебен. Освен това мисля, че безброй мръсни ръце са пипали перилата, докато в същото време също толкова други ръце са мързелували.
— Почти нищо не е пипано след смъртта на Фиона и на брата на Колин.
— Дори и най-обикновено почистване?
— Явно е така — Макдъф обходи с очи просторното помещение на първия етаж. — Ти си права. Не бях забелязал. Но знаеш ли, всичко е горе-долу в такъв вид, откакто почина майката на Колин преди пет години. Добре е, че дойде тук, Синджан. Сигурно ще се погрижиш всичко отново да блесне от чистота.
— Името й е Джоан.
— Това любимият ти рефрен ли е, Колин? — гласът на Макдъф прозвуча дружелюбно. Здрависа се с братовчед си, при което Колин направо се разтресе от ръкостискането.
— Добре де, аз пък предпочитам Синджан. А сега можем да вървим в салона, нали? Твоята невеста сигурно ще изпие с удоволствие чаша шери.
— Да, наистина — каза Синджан, погледна съпруга си и преглътна. Той беше изящен в своя вечерен костюм и снежнобялата риза. Беше толкова безупречен и толкова красив, че направо й се прииска да се хвърли в обятията му. Искаше да целува устните и ушите му, да усети пулса на шията му.
— Добър вечер, Джоан.
— Здравей, Колин.
Той изви в дъга едната си черна вежда, заинтригуван от нотката, която долови в гласа й, но не каза нищо. Само се поклони.
Леля Арлет стоеше сама в тъмния неприветлив салон, седнала до едва мъждукащия огън. Беше облечена цялата в черно, роклята й беше закопчана с красива брошка на врата. Беше много слаба. Гъстата й черна коса бе вдигната в елегантен кок, а по слепоочията й се спускаха два бели кичура. Някога сигурно е била голяма красавица. Сега, с тънките си устни и вирнатата брадичка, изглеждаше ядосана. Тя стана и каза направо, без да поздрави.
— Децата вечерят с Дулчи в детската стая. Нервите ми са опънати до скъсване, племеннико, покрай пристигането на Младата Особа, която трябваше пред очите на всички да изнесеш на ръце горе. Не искам да бъда на една маса с децата тази вечер.
Колин се усмихна.
— На мен обаче децата ще ми липсват — той направи знак с ръка на някакъв лакей, облечен с дрипава тъмносиня ливрея, чиято бяла украса беше пожълтяла. — Моля те, доведи децата, Рори.