Също така изведнъж светлината изчезна. Ъгълът на стаята отново потъмня. Не се чуваха повече стенания.
Тя изчака. Започна да й става толкова студено, че вече не трепереше от ужас, а от студ. Продължи да чака с изопнати до скъсване нерви.
Нищо. Никакво дращене. Нищо друго.
Синджан бавно се надигна и придърпа одеялата от леглото. Зави се с тях и се сви на подиума. Накрая заспа.
На следващата сутрин мисис Ситън я намери на същото място, на което бе заспала. Синджан погледна с недоумение надвесилата се над нея жена, която непрекъснато повтаряше.
— Ох, ох, как сте пострадала, миледи! Ох, ох!
Синджан бе измръзнала и схваната от дългите часове, прекарани на пода, но не беше наранена.
— Мисис Ситън, ох, помогнете ми да стана, моля ви. Да, благодаря. Сънувах някакъв ужасен кошмар и сигурно от страх съм се търколила на пода.
Мисис Ситън вдигна дебелата си черна вежда и й помогна да стане.
— Ей сега ще се оправя. Ако Ема ми донесе малко вода да се измия, скоро ще мога да сляза в салона.
Мисис Ситън кимна и се запъти към вратата на спалнята, после промени посоката, спря и заби очи в пода.
— Ох какво е това, за Бога?
Икономката се намираше в далечния ъгъл на спалнята.
— Кое какво е? — гласът на Синджан прозвуча пискливо и дрезгаво.
— Това — каза мисис Ситън, като сочеше пода. — Прилича на тиня от Кравешкото блато — гъста, черна и миризлива кал. О, дори има дребни буци… — гласът й секна и тя отстъпи крачка назад. — Майка ми все казваше, че дяволът има пръст в таз работа — мисис Ситън, която иначе говореше безупречен английски, сега заприказва с подчертан шотландски акцент. Скоро обаче се съвзе и замислено каза. — Как се е озовала тук? Божичко, това блато никак не е близо до Вер — погледна малко особено Синджан и сви рамене. — Няма значение. Ще изпратя някой да го почисти.
На Синджан не й се искаше да види калта отблизо, но я погледна. Беше отвратително. Като че ли нещо или някой беше изсипал това на пода или… го беше довлякъл може би с верига.
Наистина се справиха отлично, помисли си тя, като стъпи във ваната. Наистина отлично.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Синджан се озова сред четирима мъже, които разговаряха на висок глас на език, който въобще не беше английски. Бяха свалили огромния полилей и ръждясалата верига, на която висеше. Сега, преди жените да почистят с вода кристалните висулки, те остъргваха натрупаната от години мръсотия.
Тя им каза нещо, усмихна се и продължи към малката столова, към която беше тръгнала и която се наричаше Вътрешната господарска стая. Спря, за да види леля Арлет, която гълчеше една от прислужниците, коленичила с четка в ръка върху мраморния под на огромния готически вестибюл.
— Няма да допусна това, Ани. Ставай и се махай оттук!
— Има ли някакъв проблем? — спокойно попита Синджан
Леля Арлет се изви рязко към графинята и отговори.
— Не одобрявам нищо от това, което става тук, моето момиче. Погледни я само какво прави! Тези мраморни плочи от години са си такива.
— Да, и горката Ани сигурно си е превързала колената, за да издържи толкова време в това положение.
— Вече ви казах, че не принадлежите на този дом млада госпожо и имах предвид точно това. На всичко отгоре имате нахалството да пилеете господарските пари за глупости.
— О, не — отговори с усмивка Синджан. — Харча само мои собствени цари, уверявам ви.
— На мен ми харесва, лельо — Сирена се носеше надолу но стълбите, копринената й рокля в нежен светлосин цвят се вееше и тя още повече приличаше на заблудена принцеса след последния път, когато Синджан я бе видяла.
— Какво разбираш ти? Ти, която нищо не правиш, a непрекъснато получаваш. Погледни се само! Ти си луда!
— Какво да се гледам, лельо? Изглеждам прекрасно. Огледалата не лъжат. Ти си стара и ми е ясно, че е съвсем нормално да завиждаш. А сега, скъпа Джоан, как бих могла аз да помогна?
— Много мило от твоя страна, Сирена. Защо не дойдеш във Вътрешната господарска стая да обсъдим това, докато закусваме?
— О, сега не ми се закусва. Мислех да набера малко лилави магарешки тръни. Нали знаеш, че емблемата на Шотландия е магарешки трън?
— Не знаех.
— Така е. Когато викингите слезли на нашия бряг с намерение да изнасилват и плячкосват, един от тях стъпил на магарешки трън и изревал от болка. Това вдигнало на крак келтите и те успели да избягат от врага.
— Бабини деветини! — каза леля Арлет и добави под носа си. — Защо не отидеш да седнеш под някое самодивско дърво?
— Много нелюбезно от твоя страна, лельо! Но дори и да го направя, нищо няма да стане. С всеки изминал ден ставам все по-силна. Сигурно знаеш, Джоан, че аз съм магьосница, но добра магьосница. Ще разговарям с теб по-късно — тя се понесе навън през масивната входна врата, като си тананикаше някаква мелодия.