Почина си на възвишението, където двамата с Колин бяха спрели неотдавна. Замъкът Вер изглеждаше все така приказен, дори може би още повече, след като тя се чувстваше вече част от него. Напомни си, че трябва да купи плат, от който да ушият знамена за четирите кули. Може би дори щеше да може да открие някоя прелестна девойка със златни коси, която да пожелае да стои на някой от прозорците на кулата и да сплита и разплита косите си.
Въздъхна и в този миг забеляза Филип, изправен до масивните готически порти, явно за да я изчака.
— Ах, господарю Филип, как добре ме нареди! Чудесно, нали! Почакай само да отидем на гости в моя дом в Южна Англия. Тогава аз ще те оставя да се луташ из яворовата гора. Но ще ти направя пътечка от трошички хляб, за да не се загубиш.
— Знаех, че ще се върнеш.
— Разбира се, че ще се върна. Нали тук живея.
Филип ритна някакво камъче с протритото бомбе на обувката си и каза:
— Следващия път ще се постарая по-добре.
Тя не се престори, че не го е разбрала. Засмя се и разроши красивата му гъста черна коса — същата като на баща му.
— Не се съмнявам в това, но чуй и запомни какво ще ти кажа — моето място е тук и е по-добре да свикнеш с това. Не си ли съгласен?
— Дахлинг е права. Ти си грозна.
Синджан лежеше будна в леглото и гледаше към почернелия таван. Беше минала повече от седмица, без да получи някаква вест от Колин. Тя се безпокоеше, не — беше ядосана. Всички готически стаи бяха приведени в изряден вид и почти всичките й двеста паунда бяха похарчени. Изкушаваше се да отиде до Единбург, но не за да дебне мъжа си, а за да вземе още пари. Хората, които работеха за нея, без съмнение заслужаваха пари за труда си, а не обещания.
Дърводелците бяха готови да се преместят в северната кула. Може би трябваше да изчака Колин, може би беше редно той да наглежда ремонта. Да върви по дяволите. Не заслужаваше подобна чест. Тя се обърна на една страна, след това отново се изтегна по гръб и въздъхна.
Днес й направиха първата визита — местен благородник със съпругата си, които бяха дошли да видят заможната наследница, спасила графа, който бе изчезнал някъде.
Случайно чу леля Арлет да казва.
— Това е огромно бреме за всички нас, Луиза. Може да е богата, но й липсва елементарно възпитание и няма никакво уважение към по-възрастните. Раздава заповеди наляво и надясно, без да ми обърне капчица внимание.
Сър Хектор Макбин се оглеждаше във всички посоки с нарастващо одобрение и с не по-малко удивление.
— Струва ми се, че заповедите й са свършили добра работа, Арлет. Всичко дъха на чисто. Луиза, виж полилея само. Кълна се, че всеки път, когато минавах под това огромно чудовище, умирах от страх. А сега блести от чистота и сякаш виси на нова верига.
Ето това е удобният момент да вляза, помисли Синджан, като пооправи полите на единствената си рокля, и го направи със сияйна усмивка.
Визитата премина чудесно. Филпот, облечен в новата си униформа в яркосиньо и бяло, поднесе кнедлите — специалитет на готвача, които сигурно бяха най-вкусното нещо на този свят. Филпот изглеждаше величествен като крал Джордж III в някой от по-добрите му дни и точно толкова любезен.
Леля Арлет като че ли всеки миг беше готова да започне да съска. Синджан й подаде една кнедла с думите.
— Яйчният сос не може да се сравни с нищо. Нали е много вкусен, лельо?
Леля Арлет беше смаяна. Дори не можеше да кимне.
Макбинови бяха симпатични и изглеждаха искрени в добрите си чувства към Колин. Когато се приготвиха да си тръгват, лейди Луиза се усмихна на Синджан, потупа я по рамото и тихо й каза:
— По всичко личи, че си оправно момиче. Тук, в замъка Вер има много странни неща, носят се и ужасни слухове, но мисля, че ти ще поставиш нещата на мястото им, без да обръщаш внимание на приказките, защото те — разбира се — са глупости.
Каквото и да означава това, помисли Синджан, тя трябва да благодари на жената. Остана на стъпалата на входа и махна с ръка за довиждане. Леля Арлет каза:
— Мислиш се за много по-добра от останалите. Е, надявам се, че Луиза успя да надникне зад фасадата ти. Сега ще каже на всички, че ти си една фукла, невиждано парвеню, което…