— Нямаш право да се бъркаш в моите работи. Бях те предупредил да не го правиш.
Той не каза нищо повече. Заизкачва бързо стъпалата и преди да я отмине, почти се притисна в нея, защото стълбището беше много тясно. Отвори обкованата с месинг врата на кабинета. Лъхна го мирис на свежест и някакъв аромат. Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Застана в средата на овалната стая и впи очи във вазата с пресни рози върху бюрото си. Рози, за Бога, това бяха любимите цветя на майка му. На всичко отгоре техният аромат бе примесен с тръпчивия мирис на лимон.
За миг затвори очи, после каза:
— Вие сте надхвърлила всякакви граници, госпожо.
— Нима? Може би предпочиташ мръсотията? Предпочиташ книгите ти да продължават да изгниват? Сигурно ти е добре известно в какво състояние ги остави? Рафтовете, върху които бяха натрупани, бяха изгнили от дървояди и гъмжаха от буболечки и един Бог знае още от какво. Скоро щяха да се разпаднат.
Той се обърна побеснял към нея, напълно безпомощен. Тя беше права, по дяволите. Всичко беше в окаяно състояние, но той искаше лично да се погрижи за ремонта. Това беше неговият дом, това бяха неговите черги и дрипи, неговите задължения. Но тя не се бе съобразила с желанието му, а напротив — беше се разпореждала като някой вездесъщ арбитър и беше направила всичко така, както тя желае, без никакво указание или разрешение от негова страна. Не можеше да й го прости. Беше напуснал дома си, за да се погрижи за нейната сигурност и тя добре се бе отплатила за загрижеността му. Продължи да излива негодуванието си наум, но когато в него се надигна нова вълна на ярост, той процеди през зъби.
— Ненавиждам миризмата на лимон и пчелен восък! Повръща ми се само да ме лъхне на рози!
— Но мисис Ситън каза, че майка ти…
— Да не си посмяла да говориш за майка ми!
— Добре, няма.
— Влязла си в моята стая — единствената лично моя стая сред тази купчина камънаци, която имам, откакто съм се родил. Влязла си тук и с лека ръка си променила всичко по свой вкус.
— Нищо не съм променила. Ако не престанеш да се държиш като безмозъчен идиот и се огледаш около себе си, ще се увериш в това. Розите — да! Но нищо друго. Освен това те не са промяна, а нещо като временно допълнение. Сигурен ли си, че предпочиташ гоблените, които прапрабаба ти е тъкала, да загубят разцветките си под натрупаната от години върху тях мръсотия и един ден съвсем да се разпаднат? И каменната настилка, Колин, Можеше да си счупиш някой крак, ако не бях наредила да я ремонтират. Нищо не съм променила. Можеш да видиш, че дори и проклетите камъни по пода са същите. И килима, мили Боже, този красив килим, чиито ярки цветове най-после могат да се видят.
— Всичко това трябваше да стане по мое нареждане.
Беше като вързано куче. Щом веднъж се докопаше до кокал за нищо на света не искаше да го пусне. Тя призова на помощ вече изчерпващото й се търпение и каза:
— Е, добре, подреждането на камъните не струваше кой знае колко. Защо тогава не си го направил досега?
— Какво съм направил или не съм, си е моя работа. Не съм длъжен да ти давам обяснения за нито едно от своите действия. Това е моят дом и моят замък. Ти си постъпила неправилно.
— Аз съм твоя съпруга, следователно замъкът Вер е и мой дом. Значи отговарям за него.
— Ти си само това, което аз ти позволя да бъдеш.
— Ако наистина вярваш на думите си, ти си идиот!? Очаквах с такова нетърпение да се прибереш. Изминаха почти три седмици, без да получа нито вест от теб. Добре тогава, милорд, вие май сте забравил, че имате и някои отговорности… Например вашите деца.
— Моите деца? Видях, че и след три седмици те не те харесват точно толкова, колкото и когато те видяха за първи път и сигурно има основателна причина да бъде така. Ти си им посегнала, така ли? Въобразила си си, че си заела моето място — и защо не, след като всички пари са твои — и си решила, че щом изпълняваш ролята на мъж, трябва да крачиш надменно, да раздаваш заповеди и да биеш децата, ако не се съгласят моментално с това, което ти искаш.
Синджан си наложи да не вземе първото издание на шекспировите пиеси. Избра един дебел том от някакъв духовник от шестнадесети век, за когото не беше чувала нищо, и го запрати по мъжа си.
Тежката книга го блъсна в гърдите. Той изохка и отстъпи назад. Погледна към нея с разширени, невярващи очи. Тя го беше замерила с книга? Ако имаше под ръка сабя, сигурно щеше да се опита да го прободе.
Беше очаквал с нетърпение да се прибере у дома, макар и само за ден-два. Беше очаквал с нетърпение да види своята невеста. Беше си представял как ще заеме мястото си около голямата маса в столовата и тя ще седне на своето, а блестящите от чистота — без съмнение измити със собствените й ръце — деца ще го гледат с грейнали очи и усмихнати личица. Чуваше звънкия детски смях, виждаше ги кротки като агънца и безкрайно щастливи със своята нова втора майка. Той разтри с длан гърдите си, без да откъсва очи от нея. Приятните му фантазии изчезнаха. Да върви по дяволите тя, той имаше право. Само защото беше заможна, тя се бе намърдала на мястото му и се държеше като господар в собствения му дом. Нямаше да търпи такова отношение.