Гласът внезапно секна. Филип не смееше да пошавне в леглото. Не му достигаше въздух и той направи тунелче под завивките до ръба на леглото. Пое си дъх и продължи да чака. Кръвта биеше в слепоочията му.
Не посмя да отметне завивките от главата си, преди да е настъпила зората. Бледата утринна светлина струеше в спалнята му. Нямаше никакви следи от някои или от нещо. Нямаше следи и от Невестата-дева.
Синджан се зае с обичайните си задължения привидно спокойна и усмихната, но всъщност я разкъсваше желанието леля Арлет да падне в някой дълбок кладенец и да се удави. Колин беше заминал преди четири дена и тя му беше толкова ядосана, че от време на време цялата се разтърсваше от гняв.
Изкушаваше се да тръгне за Единбург. Но дали щеше да го завари там? Можеше да е в Клекманашейър или Беруик. Проклетникът му с проклетник!
Сандъците с багажа и кобилата й Фени пристигнаха късно тази сутрин. Докара ги Джеймс, който беше старши в конюшнята на Нортклиф Хол, придружен от още трима прислужника. В Нортклиф Хол всичко било наред, включително и майка й, Овдовялата графиня, която според Джеймс била малко оклюмала, защото вече нямала за чие усъвършенстване да се грижи. Докато Джеймс предаваше писмата на Синджан, той забеляза Дулчи, която му се усмихваше така, сякаш той е принц и за него беше истинско удоволствие да прекара вечерта във Вер.
След като изпрати Джеймс и другите прислужници на другата сутрин с пълни торби храна за тях и писма за семейството, Синджан отиде в конюшнята и сама оседла Фени.
— Кобилата е чудесна — заяви Мърдок Дребосъка. Младият Остал, който едва бе навършил двадесет и две години, го подкрепи горещо. Джордж II, мелез с неизвестен произход, неистово започна да лае, когато усети миризмата на новото животно. Крокър сгълча песа на такъв цветист език, че Синджан се закле непременно да го наеме за учител.
Денят беше топъл и ясен. Синджан изведе Фени на покритата с чакъл алея, която скоро бяха разширили и насипали с нови камъчета по нейно нареждане. Тя естествено се надяваше господарят да плати за направеното, когато се върне. Усмихваше се доволно. Беше наредила да се направят и други подобрения още в деня, когато Колин повторно замина. Ремонтираха покривите на три от селските къщи. Тя закупи седем кози и ги разпредели между селяните с деца и бебета. Изпрати мистър Ситън на когото никога не му омръзваше да важничи пред съседите си и търговците, да купи зърно и най-необходимите земеделски сечива. Тъкмо навреме селяните получиха много варели и няколко дузини пилета. Да, тя беше затънала до гуша в работа, захващаше се с всичко и ако Колин не се върнеше скоро, никой нямаше да се учуди, ако започне да строи ново крило на замъка Вер. Беше дала поръчка и на местната шивачка да ушие знамена за четирите кули. Националният костюм на Кинросови беше в червено, тъмно тревисто-зелено и черно. Искаше й се да види Колин, облечен в шотландска поличка, но това облекло беше забранено със закон след битката при Кулоден през 1746 година. Това беше жалко, но все пак знамената гордо щяха да се веят в цветовете на носията.
Синджан пришпори Фени в галоп и не отпусна юздите почти до самия край на Лок Левън, където спря, за да може кобилата да пие от студената вода на езерото. Погледна към хълмовете на изток, които се простираха чак до възвишенията Ламонд. Дори от това разстояние петната лилав пирен, пръснати между скалите, се виждаха с просто око. На запад се ширеше свежа, буйна и сочна зеленина. Всяко парче земя беше обработено и засято с овес, ечемик и ръж. Това беше земя на крайностите. Толкова вълнуващо красива, че цялата й душа потръпваше от възхита, докато я съзерцаваше. Сега това беше нейната родина. Нямаше връщане назад.
Тя потупа гъвкавата мускулеста шия на Фени.
— Аз съм романтичка, а ти си дебелана — каза тя и вдъхна свежия въздух, напоен с лекия, но остър мирис на орлови нокти и пирен. — Дъглас ти позволяваше да ядеш до насита, нали? Това, от което имаш нужда, моето момиче, е здраво препускане.
— Понякога и аз казвам същото на жените, с които съм.
Синджан се изви леко в седлото. На шест стъпки разстояние от нея видя мъж, яхнал великолепен черно-кафяв кон. Защо Фени не беше изцвилила?
— Чудя се защо кобилата ми не ме предупреди за вашето присъствие — каза високо тя, като се надигна на седлото и го погледна.
Той се намръщи. Щеше да бъде по-доволен, ако я бе изплашил поне малко. Или да я беше стреснал с неочакваното си появяване. Може би тя не беше съвсем в ред с ума си и не беше схванала шегата му.