— Виждам, че почти си спечелила Филип. Как вървят нещата с Дахлинг?
— Тя е страхотно костеливо орехче, но мисля че ще й намеря слабото място.
— Тя е само на четири и половина, Синджан. Може ли вече да има слабо място?
— О, да. Тя е луда по конете. Заведох я да види кобилата ми Фени. Направо щеше да се пръсне от възхита. Това беше любов от пръв поглед. Още не съм й позволила да я поязди, но когато й позволя, ще я спечеля окончателно.
— Опасна си, Синджан. Значи всичко при вас върви добре.
— Надявам се, че е така. Доколко добре зависи само от времето и обитателите на замъка.
Отправиха се към замъка. От време на време Синджан спираше и се мръщеше за нещо.
— Какво има?
— О, просто на ум правя списък на нещата, които все още предстои да бъдат направени. Наистина краят им не се вижда. Курникът има нужда от нов покрив, оградата около него трябва да се поправи. Струва ми се, че там се крие причината да загубим доста кокошки. Толкова много работа има. Нека да ти покажа новата градина. Готвачът е във възторг от нея, а помощничката му Джили е истинска магьосница-градинарка. Тя вече работи като помощник-готвач само половината от времето, другата половина се грижи за градината. Готвачът е щастлив, Джили сияе, а това, което ни се сервира, с всеки изминал ден става все по-вкусно. Остава само да предумам готвача да сготви някоя английска гозба.
— Желая ти късмет — каза Макдъф и се засмя. Той беше очарован от градината. Филизите още кълняха, едва пробили плодородния чернозем. — Колин не е щастлив — каза той неочаквано, като се спря до един кладенец, опря лакти в очуканите камъни и погледна надолу.
— Много е дълбок — каза Синджан. — Водата е сладка.
— Да, спомням си, че е така. Виждам, че си сменила веригата и вместо старата кофа има нова.
— Да. Защо не е щастлив Колин?
Макдъф спусна бавно кофата в кладенеца и се заслуша внимателно. Най-после я чу как плесна във водата. Изтегли я горе, взе дървената гаванка, която бе окачена на кукичка и загреба от водата в кофата. Отпи.
— Толкова е хубава, колкото си спомням, че е — заяви той и избърса устни с опакото на ръката си.
— Защо не е щастлив Колин?
— Мисля, че се чувства виновен.
— Има защо. Аз съм тук, а него го няма. Има и още нещо — Робърт Макферсон… — тя изведнъж млъкна, идеше й да се удари през устата, че бе споменала името му. Само ако Колин разбереше, веднага щеше да се метне на гърба на някой кон и да пристигне да я защити. Макдъф не се интересуваше по какъв начин ще се добере до Колин. А ако Колин беше тук, съществуваха прекалено много възможности за него, беше застрашен дори животът на децата. Не, тя трябваше да се справи с Макферсон. Нямаше друг начин. Беше стигнала до този извод след задълбочено претегляне на плюсовете и минусите на всяка една от възможностите, както Дъглас я беше учил да прави, когато пред нея се изправи някой сериозен проблем.
— Какво за Макферсон?
Тя сви рамене и го погледна невинно като послушница.
— Чудя се докъде ли е стигнал Колин с този човек.
— До никъде. Той потъна вдън земя. Колин посети стария господар и от него разбра, че Робърт се е съюзил зад гърба му с повечето от фамилията и се опитва да се докопа до властта. Много е тъжно, но е така. Колин е в затруднено положение, защото — в интерес на истината — той харесва стария земевладелец, въпреки че Робърт и Фиона са негови деца.
— Ще разреши този проблем — отвърна кратко тя и отправи поглед на изток, оттатък ечемичните насаждения. — От три дни не е валяло. Има нужда от дъжд.
— Ще завали. Тук винаги вали и е истински рай за насажденията. Колин е благословен с най-хубавата земя на полуостров Файф. Няма големи жеги и дъжд вали в изобилие. По-голямата част от Шотландия представлява голи чукари, хълмисти възвишения и непроходими гори, но Колин има късмет със замъка Вер. Естествено късмет са имали още неговите прадеди, че са дошлия тук, а не са се заселили във високопланинските части или в граничните райони.
— Съмнявам се, че първите Кинросови са имали голям избор къде да се заселят. Кои са тези Ешкрофтови, Макдъф?
Той се усмихна и отвърна.
— Приятели на моите родители. Това беше едно закъсняло посещение.
— Закъсня и с посещението си у нас, но се радвам, че вече си тук.
— Искам да поразгледам всичко, което си направила. Между другото какво смята Колин за твоите подобрения?
— Няма добро мнение.
— Надявам се, че не те е оскърбил.
— Направи го. Но сигурно това ти е известно.
— Опитай се да проявиш разбиране, Синджан. Още от малък Колин почти винаги губи това, което му принадлежи. Научил се е да бъде потаен. Научил се е да брани своята собственост. И въпреки това не винаги успява. Той беше втори син и като такъв беше лишаван от всичко негово, което брат му Мелкъм пожелаеше. Спомням си, че си имаше едно скривалище, в което криеше своите вещи — разбира се нищо ценно, просто лични вещи, които имаха стойност само за него и които не искаше да му отнемат, а Мелкъм — без съмнение — щеше да се опита да направи това. Скъпоценностите му стояха в една малка гравирана кутия в хралупата на един дъб. Отиваше до дъба, само когато беше сигурен, че Мелкъм е на друго място. Може би това обяснява защо настоява лично той да ръководи всичко във Вер. Сега всичко е негово и той защитава своята собственост. Ревниво пази всичко свое.