— Разбирам — каза Синджан, но всъщност нищо не разбираше. Не откриваше никакъв смисъл в това. Той беше мъж, а не момче.
— Това, че нямаше пари да възвърне предишния блясък на замъка, страшно го изнерви. С идването ти тук настъпи голяма промяна, Синджан.
— Защо леля Арлет го мрази толкова много?
— Не можеш я разбра тая стара вещица. Подлостите, които се мътят в главата й, не подлежат на никакъв смислен анализ. Не знам защо Мелкъм беше нейният любимец. Може би защото беше бъдещият господар и й се искаше той да се отнася с нея с уважение и любов. Отношението й към Колин беше като към подхвърлено циганче, за нея той не означаваше нищо. Спомням си, че тя бе говорила на Мелкъм за особената любов на Колин към поезията. Той беше наследил поетичната душа на майка си. Мелкъм каза на баща им, че и той се интересува от поезия и иска да има книжката на Колин. Получи я.
— Но това не е било честно!
— Разбира се, че не беше, но господарят виждаше бъдещето на клана в ръцете на своя първороден син и затова Мелкъм не го лишаваха от нищо. Това се оказа пагубно за характера му. Естествено леля Арлет ненавиждаше сестра си поради простата причина, че искаше графа за себе си. Говори се, че това е станало след смъртта на сестра й, но само в леглото, а не и пред олтара. Доста странно нещо е животът, нали?
Синджан потръпна, но не защото парцаливите сиви облаци скрила следобедното слънце, а защото никога не бе свидетел на такива отношения в своето семейство. Майка й беше ужасна досадница, но това нямаше значение. А сега, след като вече не й се налагаше да понася терора й, беше й забавно като си мислеше от разстояние за нея.
— Но господарят вече е Колин. Той е добър човек и смея да кажа, че си е намерил отлична съпруга.
— Това е вярно — съгласи се тя без особен ентусиазъм. — Жалко само, че не е тук, за да се наслаждава над своето щастие.
Какво трябваше да направи тя?
През следващите два дни Синджан обмисли всички възможности. Ровеше мозъка си, непрекъснато прибавяше нови и пресяваше старите плюсове и минуси към тях. От Колин нямаше никаква вест. Макдъф бе отзивчив и любезен. Съгласи се да даде няколко урока по фехтовка на нея и Филип. Той непрекъснато я хвалеше за състоянието, в което бе успяла да приведе къщата, а нейният единствен отговор на всички комплименти беше, че водата и сапунът не са скъпи.
— Да — съгласяваше се той, — но е необходим доста силен дух, за да се издържи срещу леля Арлет и безкрайните й вопли.
Синджан разгледа внимателно колекцията пистолети на Колин и си избра един — малко джобно оръжие със сребърна ръкохватка и двоен барабан, който не беше на повече от петнадесет години и щеше да се побере, без да се забелязва, в джоба на полата на амазонката й.
Сега трябваше да се освободи от Макдъф и да даде възможност на Робърт Макферсон да се изправи срещу нея. Реши да се превърне в стръв. Това беше най-простият и сигурен начин да се добере до него. Нито за миг не се усъмни, че той или пък някой от раболепните му слуги не наблюдават замъка Вер. Поради тази причина тя постоянно държеше под око Филип и Дахлинг. Никога не ги оставяше сами. Те, дори и да бяха изненадани от строгите ограничения, които им наложи мащехата им, не възроптаха срещу нея.
По време на закуската в деня на заминаването на Макдъф, Дахлинг преглътна кашата си и каза:
— Реших, че ти не си грозна, Синджан.
Макдъф облещи очи срещу малкото създание, но Синджан само се усмихна и отговори.
— Благодаря ти, Дахлинг. Без малко щях да счупя огледалото си от мъка.
— Мога ли да пояздя Фени?
— О, вече разбирам. Тя се опитва да те подкупи — каза Макдъф.
— Ще стана ли отново грозна, ако ти откажа?
Дахлинг погледна колебливо, но после поклати малката си главичка и каза:
— Не. Просто няма да си Голяма красавица, каквато аз ще стана един ден.