— Нали каза, че се излежавала, защото била мързелива Как мога да се заразя от мързел?
— Е, има още температура, но няма опасност. Сега след като баща ти не е тук, аз отговарям за теб и за Дахлинг. А това означава, че трябва да се грижа и за здравето ви.
— Синджан се грижеше за нас много добре.
— Тя е една обикновена, лекомислена и — както по всичко личи — небрежна фукла. Ако не беше такава, никога не би тръгнала с теб за това проклето блато. Надявам се, че ти е ясно, че тя само се преструва на загрижена за вас. Въобще не я интересувате — нито ти, нито Дахлинг, нито който и да е от нас. Просто й доставя удоволствие да ни заповядва какво да правим и да се перчи с богатството си. О, да, тя гледа на всички нас като на бедни роднини, които й се налага да изтърпи. Защо мислиш твоят скъп баща не стои в собствения си дом? Заради нея. Не може да понася присъствието й тук, защото тя непрекъснато му натрива на носа колко бил беден, а на всичко отгоре има и наглостта да се държи господарски, дори с него. Мястото й не е тук, тя е една долна англичанка. А сега ела при мен, Филип! Няма повече да ти повтарям.
— Прозорците бяха широко отворени, лельо.
— За Бога! Тя поръча да ги отворя. Казах й, че това е неразумно, но тя продължи да крещи и да вие докато накрая ме принуди да изпълня налудничавото й желание.
Тя лъжеше. Той беше убеден в това. Внезапно изпита страх и тревога. Не знаеше какво да прави. Погледна назад към Синджан и му стана ясно, че ако не предприеме нещо, тя ще умре.
— Остави я, Филип.
Той бавно тръгна към леля Арлет. Дори й кимна, когато стигна до нея. Вече знаеше какво точно ще направи.
Обърна се и видя леля Арлет да поставя ръка върху челото на Синджан и да кима.
— Да, разбира се. Знаех, че ще е така. Вече няма температура. Няма нужда от лекар.
Филип напусна спалнята.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нортклиф Хол
Близо до Ню Ромни, Англия
Александра Шербрук, графиня Нортклиф се излежаваше в сладка дрямка през топлия следобед на третия ден от седмицата. Свекърва й даде съгласието си, че това удоволствие й е позволено. Дори я погали но бузата но начин, който можеше да се определи като израз на обич. Всичко това се дължеше на обстоятелството, че тя носи следващото дете на Дъглас — като че ли съм съд за лично ползване на съпруга си, помисли Алекс, но въпреки това съблече роклята си и бързо заспа.
Сънува Мелисанда, своята невероятно красива сестра, която съвсем скоро бе родила момиченце, което много приличаше на Алекс, въпреки че имаше златисто-червеникава коса и сиви очи. Дъглас бе казал, че това е напълно справедливо, след като техните близнаци бяха копия на славната Мелисанда — факт, който продължаваше да дава повод на съпруга на Мелисанда Тони Периш да се перчи глуповато и самодоволно да се хвали пред Дъглас. Но в съня на Алекс Мелисанда имаше някакъв проблем. Тя лежеше неподвижно по гръб, красивата й черна коса бе разпиляна като копринено ветрило върху белите възглавници. Лицето й беше бледо, под затворените й очи се виждаха синкави сенки, дишаше тежко.
Изведнъж косата й вече не беше черна. Стана кестенява и се сплете в дебела дълга плитка. Това повече не беше лицето на Мелисанда. Не, това беше лицето на Синджан.
Алекс потрепери и се събуди. Колко странен сън, помисли тя й отново затвори очи. Току-що бе писала писмо до снаха си и сигурно затова тя бе заела мястото на Мелисанда в съня й.
Алекс се успокои. Бързо се унесе в дрямка, но този път не я споходи никакъв сън, а един тих нежен глас, който се приближаваше все повече и повече до нея, и повтаряше непрестанно.
— Синджан е болна… Синджан е болна. Тя е в беда. Помогни й, трябва да й помогнеш…
Алекс свъси вежди и простена. Събуди се мигновено. До леглото й спокойна и безмълвна стоеше Невестата-дева и бялата й рокля леко шумолеше в тишината на стаята. Тя заговори отново, но думите й звучаха само в главата на Алекс, призракът не отвори устни. Тя чуваше нежните и тихи, но настойчиви слова.
— Синджан е болна… в беда… Помогни й, помогни й!
— Какво има? Моля те, кажи ми какво е станало със Синджан?
— Помогни й — нежният глас този път прозвуча почти умоляващо. Красивата млада жена пред нея чупеше тревожно ръце. Странно колко дълги и тънки бяха пръстите й. Въпреки това приличаха на истински и костите прозираха под кожата като тъмни сенки. Изящната й дълга коса беше толкова руса, че блестеше като сребърна на следобедната светлина.
— Помогни й. Изпаднала е в голяма беда.
— Да, ще й помогна — каза Алекс, претърколи се в леглото и се изправи на крака. Видя, че призракът й кимва и след това се оттегля с леки стъпки към ъгъла на спалнята на графинята. Алекс наблюдаваше как постепенно избледнява и се превръща във все по-светло и ефирно отражение на самата себе си, докато накрая от нея нищо не остана. Абсолютно нищо.