През нощта в замъка пристигна един от селяните. Макферсон беше откраднал две крави и беше убил Макбейн и двамата му сина. Колин чак се разтрепери от ярост.
— Жената на Макбейн каза, че убийците поръчали да ви предаде, че това било отмъщение — око за око — за живота на Дингъл, когото вие сте убил.
— Дингъл! Как ли не, не съм виждал този нещастник от сума ти време… — Колин изруга. — Не помня кога го видях за последен път. Какво има, Филип? Какво става? Нещо с Джоан ли?
— Не, татко. Аз знам всичко за смъртта на Дингъл.
И той разказа на Колин какво се бе случило. Когато разбра, че синът му е бил на косъм от смъртта по време на пътуването си до Единбург, стомахът на Колин се сви на топка. Въпреки това намери сили да потупа сина си по рамото. След това се качи в кабинета си в кулата.
Не виждаше никакъв изход. Искаше да сложи край на родовата вражда. Трябваше да разговаря с Макферсон. Но какво да му каже? Може би, че наистина нищо не помни за смъртта на Фиона, нито пък защо е лежал в безсъзнание на ръба на скалата?
Синджан спеше на пресекулки. Смътно долавяше присъствието на някаква странна светлина — много мека и много бяла светлина, която блестеше топло и ясно, и в същото време беше пълна с тайни, които тя искаше да разгадае. Опита се да я заговори, но знаеше, че това няма да свърши работа. Лежеше, без да помръдва, тялото и съзнанието й бяха напълно спокойни. Тя чакаше. Черен лъч премина през бялата светлина, след това се стопи и отново проблесна — като свещ, която немирно мъждука на лекия ветрей. По-късно черният лъч се открои по-ясно и заблестя по неповторим, свой собствен начин. Появи се някаква женска фигура, съвсем нормално тяло на жена, с добронамерен израз на лицето и рокля, цялата обшита в перли. Синджан никога през живота си не бе виждала толкова перли, събрани на едно място. Навярно роклята беше много тежка.
Перлената Джейн, помисли Синджан и се усмихна. Беше се разделила с Невестата-дева, за да попадне на друг призрак, с когото сега й предстоеше да се запознае. Не изпитваше никакъв страх. Нито тя, нито Колин бяха сторили нещо лошо на този дух, за да се страхуват от него. Тя чакаше.
Светлината, която струеше от перлите, ставаше все по-ярка и по-ярка, докато така ослепително заблестя, че болка прониза очите на Синджан. Перлите искряха и пръскаха светлина. Призракът не правеше нищо, само я гледаше с изпитателен поглед, като че ли се опитваше да прозре що за човек беше Синджан.
— Той се опита да ме купи — промълви най-после тя и на Синджан й се стори, че видя как устните на жената се раздвижиха. — Наистина го направи, този предател. Опита се да ме купи с една единствена перла, но аз добре знам какво искаше той. Той ме уби, нали? Не му мигна окото, когато ме изхвърли от каретата си, а в същото време до него седеше любимката му, вирнала гордо нос, сякаш аз бях една купчинка боклук, захвърлен на пътя. Тогава поисках за себе си толкова перли, колкото са необходими, за да покрия цялата рокля с тях. Само тогава щях да го оставя на мира.
Това обяснява защо по нея има толкова много перли, помисли Синджан и отново се запита — Но нали вече си била мъртва?
— Да, мъртва като умряла мишка под ламперията. Но се погрижих за този проклет мерзавец. Добре се погрижих за него. Направих живота му истински ад. Неговия и на сладката му женичка. Тормозих тази кучка, докато накрая тя не можеше дори да го понася. Видях, че портретът ми отново е свален. Върни го на мястото му. Той трябва да бъде между тях двамата, винаги между тях, да ги разделя и в смъртта, така както ги разделях в живота. Там е мястото на моя портрет. Погрижи се да бъде пак там. Не знам защо е свален. Върни го на мястото му. Вярвам, че ще го направиш.
— Добре. Моля те да идваш винаги, когато пожелаеш.
— Знаех, че няма да се изплашиш от мен. Добре е, че си тук.
Синджан потъна в дълбок, оздравителен сън и когато се събуди късно на следващата сутрин, тя седна в леглото и се протегна. Чувстваше се прекрасно.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Филпот отвори вратата и се стъписа от изненада. На стълбите пред входа стояха две елегантни дами, а на чакълестата алея зад тях беше спряла карета с висок покрив. Двата великолепни червеникавокафяви коня, които бяха впрегнати в каретата, дишаха тежко и потропваха с копита.
Двама конника стояха от двете страни на дамите, сякаш ги охраняваха. Кочияшът си подсвиркваше, подпрял камшика на крака си, и наблюдаваше Филпот със зле прикрито недоверие. Долни англичани, помисли Филпот, консервативни негодници, всички до един са такива.