Тя се извиваше все повече и повече сред водата, в отчаяно търсене на следата му. Накрая я намери и двете ѝ сърца подскочиха в решимост. Заразмахва опашка в опит да го настигне.
— Чакай! — протръби тя. — Моля те. Ние сме единствената надежда на вида ни! Трябва да ме послушаш!
Вкусът на змия изведнъж се усили. Единствената надежда на вида ни. Мисълта сякаш лъхна към нея по водата, като че беше изговорена сред въздуха, а не протръбена сред дълбините. Тя не се нуждаеше от повече окуражаване.
— Идвам! — обеща тя и се понесе упорито. Но щом достигна източника на змийската диря, не видя нищо, освен сребрист корпус, който пореше вълните над нея.
Краят на лятото
Глава първа
Дъждовните земи
Малта спусна импровизираното си гребло в искрящата вода и натисна силно. Малката лодка разцепи водата и се понесе напред. Малта прехвърли сръчно кедровата дъска от другата страна на съда, мръщейки се на попадналите в лодката капки вода, стекли се при пренасянето. Но нямаше как — дъската бе всичко, с което разполагаше за направляващо средство, а ако гребеше само от едната страна на лодката, щяха единствено да се въртят в кръг. Тя отказа да мисли за киселините, които дори сега разяждаха дъските под краката им. Малко количество вода от Дъждовната река едва ли можеше да нанесе големи поражения. Малта вярваше, че прахообразният бял метал по корпуса ще попречи на реката да разяде лодката, но и нямаше никаква гаранция за това. Изтласка тази мисъл от съзнанието си. Пътят им не беше дълъг.
Всички крайници я боляха. Беше работила през цялата нощ в опит да ги върне в Трехог. Изтощените ѝ мускули трепереха при всяко усилие, което изискваше от тях. Не е далече, отново си каза тя. Напредването им бе мъчително бавно. Главата я болеше ужасно, но най-лош беше сърбежът от зарастващата рана на челото ѝ. Защо винаги сърбеше най-много, когато нямаше свободна ръка да се почеше?
Девойката направляваше малката гребна лодка между огромните дънери и преплетените корени на дърветата, които ограждаха Дъждовната река. Тук, под балдахина на дъждовната гора, нощното небе и звездите бяха рядко съзиран мит, и все пак в промеждутъците между дънерите и клоните я зовяха колебливи проблясъци. Светлините на дървесния град Трехог я напътстваха към топлина, сигурност и най-вече — почивка. Навсякъде около нея сенките бяха все още гъсти, но птичите звуци в короните на дърветата ѝ казваха, че на изток небето бе осветено от изгрева. Слънчевата светлина нямаше да проникне през плътния балдахин чак до по-късно, а щом го направеше, сноповете лъчи щяха да са като бледозелена подигравка със слънчевата светлина. Там, където реката прорязваше път през гъстите дървета, денят щеше да блести в сребърно по млечната вода на широкия канал.
Изведнъж носът на малката лодка се натъкна на скрит под повърхността корен. Отново. Малта прехапа език, за да не изкрещи от безсилие. Да си пробива път през горските плитчини беше като да провира съда през подводен лабиринт. Отново и отново носещи се отломки или скрити корени я бяха отклонявали от пътя. Чезнещите светлини отпред изглеждаха малко по-близо, отколкото в началото на пътуването им по реката. Малта измести тежестта си и се наведе над ръба, за да изпробва противното препятствие с дъската. Със сумтене, тя избута лодката и я освободи. Потопи отново греблото си и лодката заобиколи скритата преграда.
— Защо не ни насочиш натам, където дърветата са по-редки? — настоятелно попита сатрапът. Някогашният владетел на цяла Джамаилия седеше на кърмата с прибрани колене, достигащи почти до брадичката му, а съветничката му Кеки се бе свила уплашено на носа на лодката. Малта не обърна глава. Със студен глас каза:
— Когато си готов да вземеш дъска и да помогнеш с гребането или направляването, тогава можеш да кажеш накъде да ходим. Дотогава мълчи. — Беше ѝ омръзнало от надменното поведение на момчето сатрап и абсолютната му безполезност спрямо всяка практическа задача.
— Всеки глупак може да види, че там има по-малко препятствия. Бихме могли да се движим много по-бързо.
— О, много по-бързо — съгласи се саркастично Малта. — Особено ако течението ни подхване и ни запрати в основната част на реката.
Сатрапът раздразнено пое дъх.
— Тъй като сме в горната част на реката спрямо града, ми се струва, че течението е в нашата посока. Можем да се възползваме от него и да му позволим да ни отведе, където аз искам, и да пристигнем много по-бързо.