Лукас вече тракаше по компютърната клавиатура.
— Нека видим какво имаме на борда… е, бихме могли да изпратим с минитоварна капсула малко болкоуспокояващи. Парашут… да, можем да използваме парашут. С тензодатчик за отваряне при приземяване… Хм… Един момент. Можем да поставим обикновен таймер, който да отвори парашута в зададено от нас време. Изглежда осъществимо, капитане.
— При което остава въпросът къде да го пуснем, така че кобрата да може да го намери. — Коджа погледна скенера на оператора. — Има ли нещо ново?
Операторът поклати глава.
— Не, сър. Дървесната покривка е твърде плътна за късовълново или инфрачервено сканирано. За кобрата единствената възможност да стигне до населен район е да тръгне на изток, макар че… ние можем да се опитаме да пуснем помощта напред, там, където шосето пресича източния път. — Той се поколеба. — Разбира се, няма никаква гаранция, че кобрата е тръгнала точно по него — тя би могла да тръгне във всяка посока и дори да се върти в кръг. Възможно е също да е ранена и изобщо да не може да стигне до шосето.
— Което значи, че вече е мъртва — каза категорично Коджа. — Тя може да умре дори и ако стигне до някое село — квазаманските лидери едва ли пазят в тайна падането на совалката. Нареди един екип да се заеме с тази капсула. В товара включи теснолъчев предавател. Докато се приготвиш, ще сме избрали мястото.
— Слушам, сър. — Лукас се обърна към пулта, набра интеркома и започна да издава заповеди.
Коджа въздъхна и отново заразглежда рогатия леопард на дисплея. „И всичко е напразно губене на усилия — помисли си мрачно той. — Защото докато кобрата е самичка на вражеска територия, дните й са преброени. Квазаманците ще я открият; или някое скитащо крисджо, или рогат леопард; или ще й се случи нещо напълно неизвестно.“
Квазама бе смъртоносен капан… и единствените хора, които имаха някакъв шанс да измъкнат кобрата от него, бяха на Авентини. Осем дни и четиридесет и пет светлинни години.
Осем дни. Коджа потръпна. Нямаше ли някаква друга възможност? Новите светове може би… Ескуилини и другите развити колонии… или дори близкото демесне Балиу’чка’спми. Но Ескуилини нямаше космически кораб, който можеше да кацне, а без официална акредитация и без товар от търговски стоки опитът за преговори с непознатата трофтийска бюрокрация за заемане на друга совалка можеше да отнеме цели месеци.
Осем дни! Минимум четиринадесет дни за отиване и връщане дори ако имаше на разположение най-бързия кораб „Капка роса“. Към това трябваше да се прибави необходимото време за съставяне и екипиране на спасителна група. До започване на търсенето можеха да минат и двадесет дни.
А двадесет дни сам на Квазама беше чисто и просто смъртна присъда.
Но това не означаваше, че ще се предадат без борба — дори ако борбата се състоеше в това да се надяват на чудо, пак щяха да се борят. Фактът, че една кобра е оцеляла при катастрофата, беше сам по себе си чудо. Може би ангелът, отговорен за този регион, беше великодушен.
Щяха да намерят кобрата. А през това време…
Коджа се пресегна към клавиатурата и започна да чертае маршрута на най-краткия път за Авентини и спирките за зареждане. Неговият опит с чудесата показваше, че когато се случат, те са от полза за онези, които са ги подготвили.
(обратно)Джин стоеше на пътя и се опитваше да реши какво да предприеме.
Във всеки случай пътят беше потвърждение, че совалката се е разбила на запад от Плодородния полумесец. Пътищата винаги водят към цивилизация. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне по него. Въпросът беше в коя посока?
За момент всичко пред очите й се завъртя и се появи червена предупредителна рамка. Тя завъртя глава, остра болка прониза схванатия й врат. През последния половин час беше получила не по-малко от пет такива предупреждения — сигурен знак, че забравя за тях. Умората от борбата с рогатия леопард, болката от раните, може би отрова от ухапванията на насекомите и одраскванията от храстите… нямаше значение коя беше причината. Сега от значение беше единствено да намери някое безопасно местенце и да си почине преди да е паднала от умора.
И така… в коя посока?
Пътят бе доста широк и павиран с някакъв вид черна скала… едва ли беше голяма магистрала. Водеше почти на североизток, поне от мястото, на което се намираше, и вероятно беше един от пътищата, свързващи малките горски села на запад и северозапад с големия град Азрас на Плодородния полумесец. Картите в нейния пакет показваха, че тези села са на около десет до петнадесет километра. Нищо път за една кобра в добро състояние, но в случая състоянието й никак не беше добро.