Вече нямаше начин да увърта. Трябваше да признае публично какъв емоционален идиот е.
— Трябваше бързо да напусна мястото на катастрофата — каза тя. Думите сякаш разкъсваха вътрешностите й. — Мислех, че то веднага ще бъде открито и ще започнат да търсят хората от кораба… — Тя млъкна и замига от гняв поради сълзите, които се появиха в очите й. — Във всеки случай напуснах мястото… но ми се струваше, че ако го бяхте намерили, властите щяха претърсят всички съседни села да търсят чужденци. Щяха ли да го направят?
Доло мълчаливо кимна.
— Е, не разбираш ли? — неочаквано троснато попита тя. — Вие не го намерихте… а аз избягах и оставих приятелите си тук. Аз не мога просто… Аз трябва да…
— Разбирам — тихо каза Доло и се изправи. — Хайде. Да отидем и да ги погребем.
Трябваха им само няколко минути да изкарат колата от пътя и да я скрият сред дърветата. После се отправиха към гората.
— Колко далеч ще трябва да отидем, демон-боецо? — попита Доло и погледна зеления свод над главата си.
— Пет-шест километра, струва ми се — отвърна Джасмин. — Трябва да можем да го изминем много по-бързо, отколкото го изминах аз първия път. Благодарение на медицинските умения на вашите хора.
— Тези умения са дошли от живота ни във враждебен свят — каза назидателно той. — Разбира се, напоследък той е значително по-враждебен… примерно през последните двадесет или тридесет години.
Тя не отговори.
— Чу ли ме, демон-боецо? — попита той. — Казах, че…
— Престани да ме наричаш така — озъби се тя. — Знаеш името ми.
— Зная името ти? — иронизира я той. — Искаш да кажеш, че зная истинското ти име?
Тя въздъхна.
— Не, всъщност не го знаеш. Истинското ми име е Джасмин Моро от свят Авентини. Можеш също да ме наричаш Джин.
— Джин! — възкликна стреснато той. В главата му нахлуха всички страшни истории от детинството, свързани със зли духове… — Дадено ти, когато си станала демон-боец, предполагам?
Тя го погледна и се намръщи.
— Не. Защо?… О, разбирам. Хм. Знаеш ли, това никога не ми е идвало наум. Не, името няма нищо общо със значението на „джин“ от фолклора… само произношението е същото. Това име ми даде баща ми, когато бях много малка.
— Хм. Е, тогава, Джин Моро, аз все пак очаквам отговор на въпроса си…
— Спри!
За момент той си помисли, че е отишъл твърде далеч и след всичко това тя е решила да го убие. Джин легна на една страна, повдигна левия си крак изпод полата…
Блесна ослепяваща светкавица и от обгорените листа падна мъртво крисджо.
— Добре ли си? — попита тя, изправи се и се огледа.
Доло си възвърна дар слово.
— Да. Това е… невероятно оръжие — успя да каже той, мигайки от виолетовия образ от светкавицата.
— Понякога върши работа. Да тръгваме… и щом извикам, веднага лягай на земята, разбра ли? Ако и днес тук има толкова животни, както първия път, ще си имаме доста работа.
— Не трябва да има — поклати глава той. — Ти дойде веднага след като беше минало стадо бололини, а те винаги провокират голяма активност сред животните.
Той остана доволен, като видя, че тази информация е съвсем нова за нея.
— Е, това е добре. В такъв случай за два часа ще стигнем до совалката.
— Чудесно — кимна той. — И може би, за да ни мине по-бързо времето, ти ще ми обясниш защо вашият свят ни обяви война.
— Ние не сме ви обявили война — намръщи се Джин. — На нас ни казаха, че Квазама представлява потенциална заплаха за нас. Ние дойдохме да проверим дали е вярно.
— Каква заплаха? — присмя се той. — От свят, който няма дори примитивни космически кораби? Как можем да представляваме заплаха за вас, отдалечени на светлинни години… особено на свят, защитаван от демони-бойци?
— Ти не помниш това време, Доло, но през по-голяма част от съществуването на Квазама всички вие сте живели в пълно отсъствие на съперничество и вътрешни борби.
— Зная — изръмжа той. — Ние не сме невежи диваци, които нямат история.
Тя се изчерви.
— Зная. Извинявай. Все пак на нас ни се стори странно, че едно човешко общество може да бъде толкова… е, толкова задружно. Опитахме се да намерим причината…
— Завидяхте ни — отсече Доло. — Така ли е? Завидяхте ни за обществото, което сме създали, и ни изпратихте тези рогати чудовища да ни избият и да ни премахнат…
— Знаеш ли, че мохите могат да контролират постъпките на своите собственици?
Той спря по средата на изречението.
— Какво?
Тя въздъхна.
— Те влияят върху мислите им. Карат ги да вземат решения, които са от полза първо на мохите и чак след това на техните собственици.
Доло отвори уста, после отново я затвори.