Доло я чакаше до совалката. Докато тя беше копала, той бе импровизирал носилка от тръби и възглавници от седалки и беше разрязал пет използвани противоудари надувни торби за погребални чували. „Докато бяха живи, те не им помогнаха кой знае колко — помисли си мрачно тя, докато пъхаха телата в тях. — Сега могат с успех да се използват за друга цел.“
Няколко минути по-късно тя и Доло стояха един до друг пред гробовете.
— Аз… всъщност не зная погребалната служба — призна Джин отчасти пред Доло, отчасти пред телата в гробовете. — Но ако целта е да помним и да скърбим за мъртвите… ще кажа няколко думи.
След това не си спомняше какво точно беше казала или колко дълго беше говорила. Спомняше си само, че когато свърши, бузите й горяха. Мълчаливо сбогуване с всеки поред… Джин вече вдигаше лопатата, когато Доло я докосна по ръката.
— Те са били твои приятели, не мои — тихо каза той. — Но ако ми разрешиш…
Джин кимна и Доло пристъпи напред.
— В името на състрадателния и милостив Бог…
Говори само няколко минути. И въпреки това за тези няколко минути Джин дълбоко се развълнува. Макар думите да изразяваха нормална човешка реакция, в молитвата на Доло имаше нещо, което я порази като силно лично. Каквито и да бяха неговите чувства към Джин и към световете кобра изобщо, той не изпитваше никаква омраза към мъртвите й другари.
— …Ние принадлежим на Бога и към Него се връщаме. Нека душите ви намерят мир.
Молитвата свърши и за момент двамата останаха мълчаливи.
— Благодаря — тихо каза Джин.
— Мъртвите не са врагове на никого — отвърна той. — Сега само Бог може да одобри или осъди тяхната постъпка. — Той пое дълбоко дъх и колебливо погледна Джин. — Един от тях… ти нарече Мендър?
— Мендър Сан, да — кимна тя. — Един от моите най-добри другари… демон-боец.
— Наистина ли беше твой брат, както го нарече в историята, разказана пред моето семейство?
Джин облиза устни.
— Във всичко освен по кръв той беше мой брат. Може би единственият, когото някога ще имам.
— Разбирам. — Доло погледна гробовете, после слънцето. — Най-добре да тръгваме. Отсъствието ми ще бъде открито и ако започнат да търсят колата, вероятно ще намерят и твоите пакети.
Джин кимна и вдигна лопатата.
Заравянето на гробовете й отне няколко минути и когато свърши, тя върна лопатата в совалката.
— Няма смисъл да стои отвън и да ръждясва — обясни тя.
— Правилно.
Нещо в гласа му я накара да се обърне и да го погледне.
— Има ли нещо?
Той гледаше намръщен дупката от взрива в совалката.
— Сигурна ли си, че не е вътрешен взрив?
— Абсолютно — кимна тя. — Защо?
— Когато по-напред ти се изненада, че совалката не е била открита, аз заключих, че по някакъв начин причината за това е в самата совалка. Но това… — Той махна с ръка към съборените дървета. — Това не би могло да се скрие от самолетно разузнаване.
— Съгласна съм. Това е твоят свят… имаш ли някаква представа защо още никой не се е появил?
Той бавно поклати глава.
— Този район е доста настрана от редовните въздушни пътища, с което може да се обясни защо мястото не е открито случайно. Но аз не разбирам защо нашата отбрана не е издирила резултата от сполучливия си удар.
Джин пое дълбоко дъх. Дълго си беше задавала същия въпрос… и беше стигнала само до един приемлив отговор.
— Освен ако се дължи не на вашата отбрана.
Доло се намръщи.
— Кой друг би могъл да бъде?
— Не зная. Но тук стават някои странни неща, Доло. Точно затова дойдохме, за да ги изясним.
— И да промените онова, което не ви харесва? — подхвърли язвително той.
Лицето й пламна.
— Не зная. Надявам се да не е така.
Той я гледа няколко секунди.
— Аз мисля — каза най-после Доло, — че останалата част от този разговор трябва да довършим в присъствието на баща ми.
Устата на Джин пресъхна.
— Почакай минутка, Доло…
— Сега можеш да избираш между три възможности, Джасмин Моро. — Лицето на Доло отново се беше превърнало в безизразна маска, гласът му бе суров, почти студен. — Да дойдеш с мен и да приемеш решението на моето семейство какво да правим с теб. Или да откажеш да признаеш истинската си самоличност и цел на пристигане пред моя баща и веднага да си тръгнеш, в който случай до полунощ цяла Квазама ще бъде на крак да те търси.
— При условие че ще можеш да се върнеш самичък през гората — тихо каза Джин.
— При това условие, да. — На лицето на Доло трепна един мускул, но иначе то остана непроменено. — Което, разбира се, е последната ти възможност: да оставиш гората да ме убие. Или ти лично да го сториш.