— Гледах повече какво може да се крие под тях, отколкото самите дървета. Тези дървета редки ли са?
— Не толкова, но хартията, произвеждана от тяхната дървесина, е предпочитана за юридически договори и много се търси. Писането или печатането на свежа хартия от рела дава релефен отпечатък на повърхността, разбираш ли — добави той, — който се запазва. Така че ако по някакъв начин написаното бъде променено, това веднага може да бъде открито.
— Удобно — съгласи се Джин. — И скъпо, предполагам?
— Струва си парите. Защо питаш?
Тя кимна към Нардин.
— Има вид на човек, който е готов да злорадства — отвърна тя. — Чудех се дали очаква да злорадства над селата изобщо или специално над Милика.
— Е… — Доло се поколеба. — Трябва да кажа, че дори между квазаманските села нас ни считат нещо като… не точно изменници, но и не съвсем като част от цялата общност.
— Защото не сте включени в централната подземна комуникационна мрежа?
Той я погледна изненадан.
— Как… О, вярно! Научили сте за нея, когато миналия път окупирахте онова село в Източния ръкав. Да, голяма част се дължи на това. И макар че сега отвъд Голямата дъга израснаха други селища, ние бяхме едно от първите. — Той я погледна. — Всичко това част ли е от твоето разузнаване?
— Донякъде — призна Джин. — Обаче е свързано и с проблема за Мангъс.
Доло дълго мълча. Джин отмести очи от рампата и се огледа. Беше хубав ден, от югоизток духаше слаб прохладен ветрец. Звуците от работата около тях създаваха приятен фон; към шума от гласовете на работниците се прибавяха подрънкванията на вериги и стърженето на въжета от намиращия се наблизо вход на мината.
Тя почти се стресна, когато погледна на запад и видя стената. Стената и металната мрежа, издигната допълнително от селото срещу високо скачащите рогати леопарди… рогати леопарди, които нейните хора им бяха изпратили.
По предложение на собствения й дядо. По гърба й пробяга внезапна тръпка. „Какво ще си помислят Доло и Круин — чудеше се мрачно тя, — ако научат за ролята на моето семейство в стоварването на това бреме върху тях? Може би затова съм изолирана тук. Може би това е Божието отмъщение?“
— Какво ти е? — попита Доло.
Тя го погледна.
— Разбира се. Просто… си мислех за вкъщи.
Той кимна.
— Двамата с баща ми снощи се чудехме какви ли планове подготвят твоите хора, за да те върнат.
Тя потрепери притеснено.
— Едва ли планират друго освен да извършат възпоменателно богослужение. С разбитите предаватели на совалката няма начин да се свържа с нашия кораб майка. И освен това от видяното от орбита те са предположили, че всички са загинали. Затова ще се върнат на Авентини, ще жалеят за нас известно време, а след това в Директорията ще започнат да дебатират какво да правят по-нататък. Може би след няколко месеца ще се опитат да пратят друга група. А може да минат и години.
— Говориш язвително.
Джин премигна през сълзи.
— Не, не язвително. Просто… се страхувам как ще го понесе баща ми. Той толкова много искаше да бъда кобра…
— Да бъдеш какво?
— Кобра. Това е правилното име на онова, което вие наричате „демон-боец“. Той толкова много искаше аз да продължа семейната традиция… и сега ще се измъчва дали не ме е тласнал в насока, която не съм искала.
— Наистина ли? — тихо попита Доло.
Много странно, но Джин не се възмути от въпроса.
— Не, той не ме е тласнал. Аз много го обичам, Доло, и може би точно от обич исках да стана кобра. Но, не… аз исках това толкова, колкото и той.
Доло леко изсумтя.
— Жена-боец. Изглежда почти несъвместимо.
— Само във вашата история. Във всички наши светове кобрите са повече цивилни мироподдържащи служители, отколкото бойци.
— Почти каквито бяха мохите за нас — отбеляза Доло.
Джин се замисли, после призна:
— Интересна аналогия.
Той изсумтя, а може би се изкиска.
— Помисли си каква мироподдържаща сила можем да имаме, ако комбинираме двете.
— Кобри и мохи? — Тя поклати глава. — Няма начин. Всъщност понякога съм си мислила, че точно тази възможност най-много е изплашила нашите лидери: идеята, че вашите мохи могат да се разпространят на Авентини и да имаме кобри, управлявани от чуждеземни умове.
— Но ако ги направите по-малко опасни…
— Мохите имат свои собствени приоритети и цели — напомни му Джин. — Страх ме е да си помисля какво биха могли да направят.
— Може би си права — въздъхна Доло. — И все пак…
— Господарю Самън? — извика един глас зад тях. Обърнаха се и Джин видя шофьора на Доло да им маха от вратата на бизнес-центъра на мината. — Търсят те. Било важно.
Доло кимна и се затича да се обади. Джин погледна към Нардин. Мангъс. Мангуста. Самото име показваше, че всички нейни приказки за война между града и селото са неверни. Комплекс с името „Мангуста“ можеше да има само една цел и тя бе извън Квазама. Една мисъл я загложди: трябваше ли да остави Доло и баща му да вярват, че Мангъс готви заговор срещу селата? Особено след като те можеха да оттеглят поддръжката си от нея, ако научат истината?