Нейното оборудване на кобра й осигуряваше арсенал от страхотни оръжия. Тя нямаше намерение да включва в този списък и тялото си.
Надяваше се, че един ден Доло също ще го разбере.
Доло се събуди малко подир изгрев слънце. Използваха един подир друг банята и излязоха на улицата.
През деня Азрас беше поразително различен от онова, което Джин беше видяла през нощта. Подобно на градовете, които чичо й Джошуа беше видял при своето посещение на Квазама, долните части на сградите в Азрас бяха изрисувани така, че да приличат на гора. А над тази окраска блестяха от белота, грижливо поддържани, което свидетелстваше или за богат бюджет на градската управа, или за силна гражданска гордост, или и за двете.
Вниманието й обаче привлякоха най-много хората.
Бяха цяла тълпа, поне триста души, и всичките вървяха в същата посока като нея и Доло. „Всичките отиват на богослужение?“ — зачуди се Джин.
— Къде отиваме? — тихо попита тя.
— В една саджа в града — отговори Доло. — В петък всички… дори гостите на града… отиват на богослужение.
Саджа. Думата й беше позната. В следващия миг си спомни. При първата обиколка в селото Доло й беше показал саджата в Милика, но тогава тя все още се предоставяше за квазаманка и не беше посмяла да попита какво значи това. Но защо не бяха ходили на богослужение в Милика?… Ах, разбира се! Вероятно този тип богослужение се провеждаше само в определен ден от седмицата, а единствения петък в Квазама тя беше прекарала на легло.
От което веднага произтече друг проблем: тя нямаше ни най-малка представа къде я води Доло нито как трябва да се държи там.
— Доло, аз не зная нищо за вашето богослужение.
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш? Богослужението си е богослужение.
На това имаше няколко възможни реакции. Джин избра онази, която се надяваше да е най-сигурна.
— Вярно, но на различните места то много се различава.
— Мислех, че си научила всичко за нас от посещението на баща ти тук.
По челото на Джин изби пот. Сега, сред тълпата квазаманци, едва ли беше най-подходящото време за такива подмятания.
— Неговите домакини не са му показали всичко — промърмори основателно тя. — И имаш ли нещо против да говориш по-тихо?
Той й хвърли бегъл поглед и млъкна. „Не — мислеше си мрачно тя, — още не ми е простил за нощес.“ Надяваше се засегнатото му самолюбие да се успокои преди да е извършил нещо опасно.
След няколко минути стигнаха саджата — внушителна сграда в бяло и златно, която приличаше на уголемена версия на видяната в Милика. Тя си спомни, че и на филмите саджите бяха с почти идентична конструкция. Съответствие, което, като се вземеше предвид коментарът на Доло за богослужението, означаваше, че в цяла Квазама се изповядва една религия. Означаваше ли това контролирана от държавата религия? Или просто такава, която се е наложила самостоятелно? Реши да си изясни въпроса когато и ако Доло изобщо се успокои.
Следвайки потока от хора те се изкачиха по стълбите и влязоха.
— Е? — попита Доло един час по-късно, когато излязоха от саджата. — Какво ще кажеш?
— Никога не съм изживявала такова нещо — отвърна честно Джин. — Беше… много вълнуващо.
— Или примитивно, с други думи?
Гласът му беше изпълнен с предизвикателство.
— Съвсем не — увери го тя. — Може би по-емоционално, отколкото съм свикнала, но богослужение, което не вълнува, е чисто губене на време.
— Съгласен съм — кимна Доло.
Джин забеляза, че тълпите, които се връщаха по домовете си, изглеждат по-малки, отколкото когато отиваха към саджата, и попита Доло за това.
— Повечето останаха в саджата със своите хеятси — обясни той.
— Хеятси?
— Групи от приятели и съседи, които се уговарят за бъдещото богослужение — обясни той и я погледна особено. — Няма ли подобно нещо… при вас? — И се огледа да види дали някой не го е чул.
— Е… във всеки случай не се наричат хеятси — каза тя и сериозно се замисли. Беше очевидно, че квазаманците се отнасят към своята религия много сериозно. Ако искаше да спечели отново Доло за свой съюзник, бе по-добре да намери отговор, който изтъква сходството между квазаманското и авентинско богослужение, и да сведе различията до минимум. — Но както ти сам каза, богослужението си е богослужение — продължи тя. — При нас само стилът е различен. Намерението сигурно е същото.
— Това разбирам. Искам да науча за стила.
— Стилът всъщност не е от значение… — Тя млъкна, тъй като нещо пред тях привлече вниманието й. — Доло… много ли личи, че не сме от града?
— Онези галаси пред нас ли те разтревожиха?