Втори хулиган се засили да ритне Доло, който отскочи със закъснение, но това се оказа ненужно, защото младежът залитна, загуби равновесие и падна на тротоара.
Това беше достатъчно за останалите двама. Те се спогледаха, погледнаха и двамата си другари, които все още държаха Джин — по-точно тя ги държеше, — и побягнаха.
— Е? — попита Доло последните двама.
Джин разбра намека и отпусна ръце им, но остана нащрек в случай, че в отчаянието си опитат нещо глупаво.
Не се опитаха. Пуснаха я и също побягнаха.
Доло пристъпи към Джин и попита:
— Добре ли си?
Тя кимна.
— А ти?
Той я изгледа странно.
— Да. По-добре да се махаме оттук преди да последват някои неудобни въпроси.
Джин се огледа. Никой не идваше към тях, но неколцина минувачи ги гледаха от безопасно разстояние.
— Правилно.
Чак когато свиха на ъгъла, той зададе неизбежния въпрос:
— Какво им направи?
Джин повдигна смутено рамене. Въпросът беше деликатен…
— Да започнем с това, че не пуснах онези, които ме държаха, не им позволих да се намесят в боя. Другите… ги поразих с ултразвук в главите.
— Заради което искаше да стоя настрана, нали? И от това те изпаднаха в безсъзнание?
— Не, не исках да ги зашеметявам толкова силно. Исках само да им размътя мозъците и да наруша равновесието им.
Тя почувства как ръката му се разтрепери. „Охо — помисли си неспокойно Джин. — Това е прекалено много за неговото самолюбие на квазамански мъж!“
— Доло? Добре ли си?
— О, разбира се — отвърна той. Гласът му също трепереше. — Просто се чудя какво ще кажат приятелите им, когато чуят за станалото. Седмина прогонени от един селянин и една жена.
Тя се намръщи… и чак тогава разбра, че треперенето не е от ярост или срам.
Беше потиснат смях.
След това Джин замълча, което даде възможност на Доло през останалата част от пътя към временния им дом да се опита да разбере защо всичко му е толкова смешно.
От една страна, станалото беше недопустимо. Това му беше съвсем ясно. Да бъде защитен от жена беше нещо, от което трябваше да потъне в земята от срам, не да се тресе от смях. Дори тя да беше демон-боец и дори алтернативата да беше да бъде смлян на кайма.
„Не — каза си категорично той. — Не трябва да мисля по този начин за станалото. Това е повече като двама селяни, които си помагат срещу банда градски галаси. Или между селянин и осиновен селянин, във всеки случай.“
Мисълта го стресна. „Осиновен селянин.“ Наистина ли беше започнал да мисли за Джасмин Моро с такива приятелски категории? Не… невъзможно беше — увери той сам себе си. Тя беше временен съюзник, временно под негова защита като знак на чест. Нищо повече. След няколко дни щяха да дойдат спасителите й и тя щеше да си отиде, и той никога вече нямаше да я види.
Доло се зачуди — макар и не много — защо тъкмо тази мисъл тури край на смеха му.
— Свършиха ли всички формалности за деня? — попита тя, когато пристигнаха в апартамента. — Искам да се преоблека.
— Поне до залез слънце — кимна Доло, въведе кода и отвори вратата. — И не е задължително.
— Добре — каза тя и влезе. — Мисля, че основна човешка слабост е да не се чувства така удобно в официални дрехи, както в ежедневни… Каква е тази светлина?
— Телефонно съобщение — каза Доло и се намръщи. — Кой можеше да знае за тях, за да ги търси тук?
Той отиде до апарата и го включи на приемане.
Телефонът избибипка и от отвора за съобщения се плъзна тънка хартиена лента.
— Какво е? — попита Джин.
— От кмета Капарис — отговори Доло, докато бързо четеше. — Съобщава, че от Мангъс са поискали в неделя сутрин на площада на града да започне събирането на работна група.
— Как избират работниците?
Доло бегло прочете бележката.
— Изглежда, в съответствие с нуждите на кандидатите. Най-напред безработните и бедните въз основа на официални сведения от градската администрация…
— Момент — прекъсна го тя. — Няма ли поне да се опитат да потърсят някои, които са работили преди? Такива, които вече са обучавани?
— Може би има и такива. Кметът Капарис ни препоръчва, когато се облечем в градски дрехи, да стоим до втория павилион на пазара.
Джин кимна.
— Добра идея. Как стои обаче въпросът с тези сведения от градската администрация? Как ще ги фалшифицираме?
Доло вдигна рамене.
— Кметът ще има грижата за това.
— Може ли да видя съобщението?
Той й подаде листа. Тя го гледа, както му се стори, ненужно дълго.
— Трудно ли ти е да го прочетеш? — попита най-после той.
— Не — отвърна бавно тя. — Просто се чудех… Адресирано е до теб. По име.
— Разбира се. И какво чудно има в това?