Дейвид хвана ръката на Джиин и я поведе към Ринеман и Алтмюлер. Нацистът проговори:
— Плановете съдържат повече от четиристотин и шейсет страници с казуални данни и прогресивни уравнения. Никой човек не може да запомни такава информация; липсата на една част прави проектите ненужни. Веднага щом се свържете с шифровчика и предадете кодовете, мисис Камрън и физикът са свободни да напуснат.
— Съжалявам — каза Сполдинг. — Моята уговорка бе да изпратя кодовете, когато двамата бъдат върнати в посолството. Това е начинът, по който трябва да стане.
— Сигурно — намеси се Ринеман ядосано — не мислите, че аз бих позволил…
— Не, не мисля — вметна Дейвид — Но не съм сигурен доколко можете да контролирате положението извън вратите на Habichtsnest. Така съм сигурен, че ще направите по-големи усилия.
42
Минаха един час и трийсет и една минути преди телефонът да позвъни. Точно в девет и петнайсет. Слънцето се беше скрило зад хълмовете на Луджан, светлината покрай далечните речни брегове блещукаше в настъпващата тъмнина.
Ринеман взе слушалката, изслуша и кимна към Дейвид.
Дейвид стана от стола и прекоси до финансиста, като взе телефона. Ринеман натисна копчето на стената. Говорителите бяха задействани.
— Тук сме, Дейвид — думите на Джиин бяха усилени на терасата.
— Отлично — отговори Дейвид. — Тогава няма проблеми?
— В действителност няма. След пътуване около пет мили помислих, че доктор Лайънс ще повръща. Те караха толкова бързо…
След… пет…
Ашър… Фелд…
Джиин бе свършила работата!
— Добре ли е той сега?
— Почива си. Ще мине малко време, докато дойде на себе си…
Време.
Джиин бе дала на Ашър Фелд точното време.
— Добре…
— Genug! Genug! — извика Алтмюлер, застанал на балкона. — Достатъчно. Имате вашето доказателство, те са там. А сега — кодовете!
Дейвид погледна към нациста. Имаше вид, че не бърза и това не бе никак разбираемо.
— Джиин?
— Да.
— В радиостаята ли си?
— Да.
— Нека да говоря с този младеж Балард.
— Ето го и него.
Гласът на Балард бе безличен, експедитивен.
— Полковник Сполдинг?
— Балард, освободихте ли всички шифрови канали?
— Да, сър. Заедно с вашия приоритет. Флагчето е потвърдено, сър.
— Много добре. Чакай моето позвъняване. Няма да бъде по-късно от пет минути. — Дейвид бързо остави телефона.
— Какво правите? — извика ядосано Алтмюлер. — Кодовете! Изпратете ги!
— Той ни мами? — изкрещя Щоли, като скочи от стола си.
— Мисля, че трябва да обясните действията си. — Ринеман говореше меко, гласът му подсказваше наказанието, което смяташе да наложи.
— Само някои детайли от последната минута — каза Сполдинг, като запали цигара — Само няколко минути… Може ли да говорим насаме, Ринеман?
— Това не е необходимо. Какво има? — попита финансистът.
— Начина на заминаването ви ли? То е уговорено. Ще бъдете откаран до летище „Мендарро“ с проектите. То е на около десет минути оттук. Няма да излетите, докато не получим потвърждение за трансфера от „Коенинг“.
— Колко дълго ще трае това?
— Какво значение има?
— Когато започне прекратяването на работата на радарите и радиото, аз вече няма да имам защита, в това е разликата.
— Ах! — Ринеман бе нетърпелив. — За четири часа вие ще имате най-добрата защита в света. Нямам желание да предизвиквам мъжете от Вашингтон.
— Виждате ли? — каза Дейвид на Франц Алтмюлер. — Казах ви, че сме уязвими. — Обърна се отново към Ринеман — Добре, приемам това. Имате много да загубите. Детайл номер едно е зачертан. Сега детайл номер две. Плащането от вас.
Ринеман премигна.
— Вие сте мъж на детайлите… Сумата от петстотин хиляди американски долара ще бъдат прехвърлени на „Banque Luis Quatorze“ в Цюрих. Сумата не подлежи на обсъждане и е достатъчно щедра.
— Изключително. Повече, отколкото аз бих поискат за… Каква е гаранцията ми?
— Хайде, полковник. Не сме търговци. Знаете къде живея, а вашите способности са доказани. Не желая призрака на мъжа от Лисабон на личния си хоризонт.
— Ласкаете ме.
— Парите ще бъдат депозирани, необходимите документи — пазени в Цюрих за вас. В банката както са нормалните процедури.
Дейвид загаси цигарата си.
— Добре. Цюрих… Сега последния детайл. Тази щедра сума ще получа направо у дома… Имената, моля. Напишете ги на лист.
— Сигурен ли сте, че аз знам тези имена?
— Това е единственото нещо, в което наистина съм сигурен. Това е възможност, която няма да пропуснете.