Ринеман извади от джоба на сакото си малко черно кожено тефтерче и бързо написа нещо на листа. Откъсна го и го подаде на Сполдинг.
Дейвид прочете имената:
Уолтър Кендъл
А. Суонсън, Армия на САЩ
Х. Оливър, Меридиан Еъркрафт
Д. Крафт, Пакард.
— Благодаря — каза Сполдинг. Сложи листа в джоба си и посегна за телефона. — Дайте ми американското посолство, моля.
Балард прочете редуването на кодовете в прогресия. Дейвид му ги продиктува. Не бяха перфектни, но не бяха и далече от истинските, Сполдинг разбърка уеднаквяването на гласните, но съобщението беше ясно.
120 минути.
Черно флагче.
Оригиналният код позволяваше до трийсет шифрови знаци.
СЪОБЩЕТЕ ТОРТЮГАС
Кодът, който Сполдинг бе подал, имаше повече знаци.
Балард се беше втренчил в думите:
РАЗРУШЕТЕ ТОРТЮГАС
До два часа.
Дейвид имаше още един последен „детайл“, който никой не би могъл да сгреши професионално, но всички намират за нежелателен.
Щяха да минат около четири часа преди да бъде откаран на летището „Мендарро“, а имаше няколко причини през този период, по които той или Ринеман биха могли да не наблюдават проектите. Затова настоя те да бъдат сложени в единично метално куфарче и прикрепени към някоя част от сградата чрез верига с нов катинар, а ключовете да бъдат дадени на него. По-нататък той ще държи ключовете на куфарчето и ще смачка закопчалките. Ако проектите са пипани, ще разбере това.
— Вашите предпазни мерки са маниакални — каза Ринеман сърдито. — Изглежда трябва да не ви обръщам внимание. Кодовете бяха изпратени.
— Тогава отнесете се снизходително към мен. Аз съм 4–0 от Феърфакс. Може отново да работим заедно.
Ринеман се усмихна.
— Това винаги е начинът да спечелиш, нали? Нека да бъде така.
Ринеман изпрати за верига и катинар, които имаше удоволствието да покаже на Дейвид, че са в оригиналната си кутия. Ритуалът приключи след няколко минути, металното куфарче беше закрепено с верига към колона на стълбището в голямата зала. Четиримата мъже се настаниха в огромната всекидневна стая, отдясно на коридора; огромна арка позволяваше да се вижда стълбището… и металното куфарче.
Финансистът се превърна в мил домакин. Предложи бренди. Отначало само Сполдинг прие, а после и Хайнрих Щолц. Алтмюлер не пожела да пие.
Караул в изгладена, колосана защитна униформа влезе през арката.
— Нашите оператори потвърдиха радиотишината, сър. По цялата крайбрежна зона.
— Благодаря — каза Ринеман. — Следете всички честоти.
Караулът кимна. Обърна се и напусна бързо стаята.
— Вашите хора са експедитивни — отбеляза Дейвид.
— Плаща им се, за да бъдат — отговори Ринеман, поглеждайки часовника си. — Сега ще чакаме. Всичко върви и на нас ни остава само да чакаме. Ще поръчам лека вечеря. Сандвичите едва ли засищат, а имаме и много време.
— Гостоприемен сте — каза Сполдинг, докато носеше брендито към стол до Алтмюлер.
— И щедър. Не забравяйте това — вметна Ринеман.
— Ще бъде трудно да… Мислех си, въпреки всичко, дали мога да ви използвам още? — Дейвид постави чашата с бренди на страничната масичка и показа своите измачкани лошо стоящи дрехи. — Тези ги заех от работник в ранчо. Господ знае кога за последен път са прани. Или… аз бих оценил високо един душ, бръснене, може би един панталон и риза или пуловер.
— Сигурен съм, че военният ви персонал може да ви услужи — каза Алтмюлер, гледайки подозрително Дейвид.
— За Бога, Алтмюлер. Няма да отида никъде. Само за един душ. Проектите са тук! — Сполдинг показа ядосано през арката към металното куфарче, закрепено с верига към колона на стълбището. — Ако мислите, че ще напусна без това, вие сте бавноразвиващ се.
Предизвикателството разгневи нациста, той стисна облегалките на креслото, опитвайки да се контролира, Ринеман се засмя и заговори на Алтмюлер.
— Полковникът имаше няколко много уморителни дни. Молбата му е минимална и, уверявам ви, той ще отиде единствено на летище „Мендарро“… Бих искал да е там. Щеше да ми спести половин милион долара.
Дейвид отговори на усмивката на Ринеман с усмивка.
— Мъж с толкова пари в Цюрих би трябвало поне да се чувства чист. — Стана от стола. — Вие сте прав за последните няколко дни. Изтощен съм. И ме боли навсякъде. Ако има меко легло, ще заспя веднага — Погледна към Алтмюлер: — Ако ще мога да успокоя „малкото момче“, има цял батальон от въоръжена охрана пред вратата.
Алтмюлер скочи, гласа му бе рязък и силен:
— Стига!
— Ох, седнете — каза Дейвид. — Изглеждате глупаво.