Погледна часовника си, подарък от Джиин Беше почти единайсет часа. Стана от леглото и облече панталона и пуловера. Обу си обувките и завърза връзките колкото може по-стегнато, докато кожата стегна крака му, после взе възглавницата и обви около нея изцапаната риза, която бе взел от ранчото. Сложи я отново на леглото и издърпа частично одеялото върху нея. Вдигна чаршафите, нави ги и ги напъха в панталоните на работника от ранчото и постави одеялата на мястото им. Изправи се. В тъмнината и на светлината, която ще дойде откъм коридора, леглото щеше да изглежда достатъчно пълно в първия момент.
Премина до вратата и притисна гръб към стената до нея.
Часовникът му показваше единайсет без една минута.
Чукането бе силно, патрулът не беше дискретен.
Вратата се отвори.
— Сеньор!… Сеньор!
Вратата се отвори повече.
— Сеньор, време е! Часът е единайсет.
Караулът застана в рамката, гледайки към леглото.
— El duerme — каза спокойно през рамото си.
— Сеньор Сполдинг! — Караулът влезе в тъмната стая.
В момента, в който мъжът освободи вратата, Дейвид направи само една крачка и с две ръце стисна врата на караула отзад. Впи пръсти в гърлото и дръпна мъжа по диагонал към себе си.
Не се чу никакъв вик — гърлото му беше запушено. Той падна безчувствен.
Сполдинг бавно затвори вратата и включи светлината.
— Благодаря — каза високо. — Помогни ми, моля те? Стомахът ме боли ужасно…
Не бе тайна в Habichtsnest, че американецът е ранен. Дейвид се наведе над припадналия караул. Масажира гърлото му, притисна ноздри, сложи уста върху устата на мъжа и издиша въздух.
Караулът мръдна, беше в съзнание, но не съвсем.
Сполдинг взе пистолета от кобура на колана му и голям ловен нож от ножницата до него. Сложи острието под брадата на мъжа и пусна кръв с острия връх. Той прошепна. На испански.
— Разбираш ли ме! Искам да се смееш! Започни да се смееш! Сега! Ако не, това ще си свърши работата. Направо през врата!… Още сега Смей се!
Уплашените очи на караула показваха пълно неразбиране. Изглежда смяташе, че има работа с маниак. Луд, който ще го убие.
Отначало слабо, а после с нарастваща сила и паника мъжът се смееше.
Сполдинг се смееше заедно с него.
Смехът се усилваше, Дейвид продължаваше да гледа към караула, ръкомахайки с ръка за по-високо, по-ентусиазирано веселие. Мъжът, объркан не без основание и напълно уплашен, се заливаше от смях истерично.
Сполдинг чу изщракването на дръжката на два фута от ухото си. Удари с дулото на „Люгер“-а главата на караула и се изправи, докато вторият мъж влизаше.
— Que pasa, Antonio? Ty re…
Дръжката на „Люгер“-а удари черепа на аржентинеца с такава сила, че изпуснатият от караула въздух се чу толкова високо, колкото и гласът му, докато падаше.
Дейвид погледна часовника си. Беше единайсет часа и осем минути. Още седем минути трябваше да минат.
Ако мъжът, наречен Ашър Фелд, вярваше в думите, които каза с такава ангажираност…
Сполдинг взе оръжието на втория караул, като сложи втория „Люгер“ в колана си. Претърси джобовете на двамата мъже, прибра всички банкноти, които можа да намери. И малко монети.
Той нямаше никакви пари. Може би ще са му необходима. Изтича в банята и пусна душа с най-гореща вода. Върна се до вратата към коридора и я заключи. След това загаси всички светлини и отиде до левия прозорец, като затвори очи, за да свикне с тъмнината навън. Отвори ги и мигна няколко пъти, опитвайки се да отстрани белите точки на безпокойството.
Беше единайсет и девет минути.
Изтри изпотените си ръце по скъпия пуловер, пое дълбоко въздух и зачака.
Чакането беше почти непоносимо.
Защото не знаеше със сигурност.
И тогава той чу! Вече знаеше.
Две експлозии! Толкова силни толкова внезапни, толкова изненадващи, че самият той потрепери, спрял дишането си.
Тогава последваха изстрели от автоматен огън, които разкъсаха тихата нощ.
Долу под него, на земята, мъже крещяха един на друг, като тичаха към звуците, изпълнили цялата територия с нарастващо ожесточение.
Дейвид гледаше истерията долу. Имаше пет караула под неговите прозорци, сега всички тичаха извън скритите си позиции. Можеше да види светлините на още прожектори, запалени отдясно, в елегантния преден двор на Habichtsnest. Чуваше рева на мощни автомобилни мотори и бързо множащите се заповеди на уплашени хора.
Оттласна се от касата на прозореца, като се държеше за долния край на рамката му, докато краката му докоснаха водосточната тръба.