Може да работим пак…
Нещата са такива, нали?
Дейвид изскочи от прикритието си и тичешком се отправи назад към пътеката, в точката, където градината и гората се съединяват с тревната площ, намираща се под балкона. Притича до бяла метална маса с крака от ковано желязо — същата, на която бе седял Лайънс с тяло, наведено над чертежите. Ринеман не беше наоколо.
Трябваше да бъде някъде тук!
Изведнъж… съвсем ясно Сполдинг осъзна, че единственото нещо, което можеше да оправдае отстраняването му от Лисабон, пътуването му през половин свят, огъня и божата… е мъжът над него, скрит на балкона.
— Ринеман!… Ринеман! Тук съм!
Огромната фигура на финансиста се появи на парапета. В ръцете си държеше „Стърнлихт“-автоматик. Могъщ и смъртоносен.
— Ти? Ти си мъртъв! — Той започна да стреля. Дейвид се хвърли на земята зад масата, като я обърна, използвайки я за прикритие. Куршуми се забиваха в земята и рикошираха в металната повърхност. Ринеман продължаваше да крещи.
— Фокусите ти са чисто самоубийство, Лисабон! Мъжете ми те обграждат отвсякъде! Стотици са! Само след броени минути ще бъдат тук!… Ела, Лисабон! Покажи се. Така само ускоряваш смъртта! Смяташ, че щях да ти позволя да живееш? Никога! Покажи се! Мъртъв си!
Дейвид вече разбираше. Манипулаторът нямаше да оскърби хората във Вашингтон, но нямаше и да позволи на мъжа от Лисабон да стои в полезрението му. Чертежите щяха да отидат в „Мендарро“. А не при мъжа от Лисабон.
Щели са да го убият на път към „Мендарро“.
Сега всичко стана толкова ясно.
Дейвид вдигна „Люгер“-а — разполагаше само с броени секунди. Отвличане на вниманието, а след това само броени секунди.
Щяха да му бъдат достатъчни…
Уроците от северната част на страната.
Наведе се надолу, изтръгна парчета пръст заедно с трева с лявата си ръка. След като напълни шепата си, подхвърли съдържанието във въздуха, вляво от металния парапет. Черна пръст и трева започнаха да се сипят от въздуха, които изглеждаха по-едри на леката светлина.
Чу се експлозия от стрелба от „Стърнлихт“. Сполдинг отскочи вдясно на масата и натисна спусъка на „Люгер“-а пет пъти в бърза последователност.
Лицето на Ерих Ринеман се обля в кръв. Револверът падна в момента, в който ръката му се надигна нагоре в смъртен спазъм. Огромното тяло се изви рязко назад, след това напред, а накрая се наклони и се стовари безжизнено върху парапета.
Ринеман се преобърна и падна от балкона.
Дейвид чу крясъците на охраната над себе си и тичешком се отправи към тъмнината на конската пътека. Тичаше с всичка сила надолу по криволичещия тъмен коридор, обувките му потъваха непрекъснато в мекия наклон.
Пътят изведнъж рязко зави. Наляво.
По дяволите!
И ето, изведнъж чу цвиленето на подплашени коне. Усети миризмата им, а вляво видя едноетажна постройка, в която имаше поставени ясли и която явно беше конюшнята. Чу обърканите викове на коняря някъде отвътре, опитващ се да успокои поверените му животни.
За секунда на Дейвид му дойде една идея, но веднага я отхвърли. Конят щеше да е по-бърз, но имаше голяма вероятност да е неуправляем.
Той изтича до най-отдалечения край на конюшните, зави покрай ъгъла и спря да си поеме въздух и да се ориентира. Смяташе, че знае къде се намира. Опита се да си представи разположението на имението от въздух.
Полетата! Полетата трябваше да са някъде наоколо.
Притича до обратната страна на едноетажната постройка и видя ливадите малко по-надолу. Точно както си бе представял нещата — следваше лек наклон надолу… на север… Той не бе толкова голям, че да затруднява пашата или бягането надолу. В далечината зад полята на лунната светлина, се очертаваше гора по хълмовете. Надясно… бе изток.
Пътят, който трябваше да следва явно беше някъде между наклона на полето и височините на хълмовете. Това бе най-правият и прикрит път до електрическата ограда.
Север, североизток.
Втурна се към оградата на ливадата мина през нея и продължи да тича с всички сили през полето. Залповете се чуваха зад него, но вече по-слабо в далечината. Той стигна до хребет, от който можа да види реката на половин миля надолу. Тя също бе оградена, за да предпазва животните от падане по стръмния склон. Можеше да види запалването на светлини по реката. Надолу към реката и елегантното общество се носеха звуците на смъртта.
Обърна се шокиран. Куршум профуча покрай него. Той беше предназначен за него! Бяха го забелязали!
Хвърли се на земята и започна да пълзи напред. Следваше лек наклон и реши да се претърколи надолу, докато тялото му най-накрая се удари в твърдото дърво на някакъв стълб. Бе стигнал до другия край на полето, по-нататък беше гората.