С Джиин.
Той знаеше, че мъжете, които са измислили „Тортюгас“, не могат да бъдат достигнати с думи. Думите за съвест са изгубили всякакъв смисъл за хора като тях. Също както и за него често пъти бяха губили смисъл. Това също бе едно от техните престъпления; те бяха загърбили… благоприличието. От толкова много хора. За толкова малко.
Сполдинг остави шинела си във външната канцелария и влезе в малката стая за съвещания. Те вече бяха там, мъжете от операция „Тортюгас“.
Уолтър Кендъл.
Хауард Оливър.
Джонатан Крафт.
Никой от масата не стана на крака. Седяха мълчаливо. Всеки един от тях бе вперил поглед в него. В погледите им се четеше смесица от омраза и страх… които често не могат да се разграничат.
Бяха готови да се бият, да протестират… да се спасяват. Те вече бяха провели своите дискусии и бяха стигнали до стратегията.
„Толкова са ясни“, помисли Дейвид.
Застана до края на масата; бръкна в джоба си и извади диамантите. Хвърли ги върху твърдата повърхност на масата, малките топченца изтракаха и се търкулнаха.
Мъжете от „Тортюгас“ запазиха мълчание. Преместиха погледи към камъните, след което отново погледнаха Сполдинг.
— Сделката на „Коенинг“ — заяви Дейвид. — Инструментите за Пеенемюнде. Исках да ги видите.
Хауард Оливър въздъхна шумно, нетърпеливо и проговори с добре отработено снизхождение:
— Нямаме понятие какво…
— Знам — прекъсна го Сполдинг твърдо. — Вие сте много заети мъже. Така че нека не си губим времето с ненужни приказки, всъщност въобще не е необходимо вие да говорите. Само слушайте. Ще бъда кратък. А и вие винаги ще знаете къде мога да бъда намерен.
Дейвид бръкна в превръзката на ръката си и извади един плик. Това бе обикновен плик за делови контакти — запечатан, дебел. Постави го бавно на масата и продължи:
— Това е цялата история с „Тортюгас“. От Женева до Буенос Айрес. От Пеенемюнде до едно място на име Очо Кале… От Пасадина до една улица… Тераза Верде. Много грозна история. Поставя доста въпроси, които не съм сигурен, че трябва да бъдат повдигани в този момент. Или може би не трябва да се повдигат въобще. За запазване на разума… навсякъде.
— Но това зависи от вас, седналите зад тази маса… Има няколко копия от това… обвинение. Няма да ви кажа къде се намират, а вие никога не ще можете да разберете. Но те съществуват. И те ще излязат по такъв начин, че ще предизвикат едновременно заглавия по вестници в Ню Йорк, Лондон и Берлин. Освен ако сторите точно това, което ви казва…
— Не протестирайте, господин Кендъл. Безполезно е… Тази война е спечелена. Убийствата ще продължат още малко, но ние сме спечелили войната на практика. Пеенемюнде не е стояло без работа, претърсили са земята. Няколко хиляди ракети ще бъдат построени, няколко хиляди убити. Няма да има нищо общо с онова, което са си представяли. Нито с онова, от което са се нуждаели. А нашият самолет ще взриви половин Германия, ние ще сме победителите сега. Така трябва и да бъде. Онова, което трябва да дойде след убийствата, е изцелението. А вие, господа, ще посветите остатъка от живота си именно на това. Ще се разделите с компаниите си, ще продадете акциите си, с изключение на осигуряването на оскъдно съществувание… както е дефинирано по националните икономически стандарти… и ще дарим приходите за благотворителни цели… анонимно, но с доказателства. Вие ще предложите значителния си талант на благодарното правителство… в замяна на правителствени заплати.
— През останалата част от живота си ще бъдете квалифицирани правителствени чиновници. И това е всичко, което ще бъдете.
— Разполагате с шейсет дни, за да изпълните изискванията. Между впрочем, тъй като бяхте наредили да бъда екзекутиран, трябва да сте наясно с това, че в договора ни се включва и моето здравословно състояние. Същото се отнася и за близките ми.
— Последното, което искам да ви кажа, е: хрумна ми, че можете да наберете и други по този договор; обвинението заявява съвсем ясно, че вие самите не бихте могли да създадете „Тортюгас“… Назовете, когото си искате. Светът е в окаяно състояние и без това, господа. Той се нуждае от цялата помощ, която би могъл да получи.