— Точно — каза Вилхелм Цанген.
— Къде намирате тези мъже? — попита Йохан Дитрих със своя писклив глас.
— Навсякъде — отговори Хайнрих Креп.
Цанген попи брадичката си с кърпичка.
6
Сполдинг претича през подножието на хълма, докато съзря набедените клони на двете дървета. Те бяха знакът. Обърна се надясно и се заизкачва по стръмния склон, като броеше до приблизително сто двайсет и пет ярда — това бе вторият знак. Той се обърна наляво и тръгна бавно към западния склон, приведен ниско, с шарещи във всички посоки очи и здраво стиснат пистолет.
На западния скат той търсеше единична скала — една от многото, разхвърляни по Галисийския хълм, отчупена внимателно от долната страна, с три назъбвания. Това беше последният знак.
Намери го, забелязвайки първо наведените стръкове на твърдата трева по хълма. Коленичи и погледна часовника си — два и четирийсет и пет.
Бе пристигнал с петнайсет минути по-рано, точно както бе планирал. След петнайсет минути би могъл да слезе по западния скат, точно до отчупената скала. Там щеше да намери куп клони. Под клоните ще има плитка пещера, а в нея, ако всичко върви по план, ще бъдат трима мъже. Един от тях е член на внедрения екип. Другите двама бяха от Висеншафтлер — германски учени от лабораториите „Киндорф“ в Рюр Валей. Тяхното бягство бе планирано дълго време.
Препятствията бяха винаги едни и същи.
Гестапо.
Гестапо бе пречупило един агент от съпротивата и бе по дирите на Висеншафтлер. Но типично за елита на SS, те пазеха това, което знаеха, за себе си, очаквайки по-голям удар от двама избягали мъже от лабораториите. Агентите на Гестапо бяха дали на учените голяма свобода, без надзор, лабораторните патрули — разпуснати до точката на неефективност, дори рутинните проверки бяха пренебрегнати.
Противоположности.
Гестапо нито беше некадърно, нито безгрижно. Явно SS готвеше капан.
Инструкциите на Сполдинг към нелегалните бяха кратки и ясни оставете капана да щракне. Но без плячка в мрежата.
Чу се, че учените, получили два дни отпуска за Щутгарт, в действителност бяха тръгнали на север по нелегалните канали към Бремерхавен Беше установен контакт с висок по ранг германски морски офицер, командващ малък съд, с който да избягат при съюзниците. Обществена тайна бе, че в германската флота се шири неспокойствие. Това бе плодородна почва за антихитлеристки групи, никнещи из целия Райх.
Мълвата щеше да даде на всекиго нещо, за което да мисли, преценяваше Сполдинг. И Гестапо щеше да проследява двамата мъже, приемайки, че те са двамата Висеншафтлер от „Киндорф“, докато в действителност те двамата бяха охранителен патрул от Вермахта, изпратен по фалшива следа.
Игри и контраигри.
Толкова много, толкова чужди. Широкият диапазон от интереси на мъжа от Лисабон.
Този следобед беше отстъпление, поискано от германските нелегални. Той сам трябваше да направи последен контакт. Нелегалните обвиняваха мъжа от Лисабон, че бе създал условия за грешки и контраинфилтрация. „Няма такова нещо“, помисли Дейвид, но ако неговият личен контакт можеше да успокои нервите на антинацистите, това бе най-малкото, което им дължеше.
Той имаше свой собствен екип от Валдеро на половин миля нагоре по хълмовете. Два изстрела и ще му дойдат на помощ на най-бързите коне, купени в Кастилия. Време беше. Можеше да тръгне към пещерата за последен контакт.
Плъзна се по твърдата повърхност, токовете му разравяха земята и камъните по стръмния скат, докато стигна до купа от клони и листак, които бележеха скрития отвор. Той взе шепа пръст и я хвърли върху натрупаните вършини.
Отговорът според инструктажа беше бърз удар с прът по натрупаните клони. Чу се плясъкът на птичи крила, които отлетяха от храстите.
Сполдинг бързо отстъпи встрани, до основата на отвора и застана до прикритието.
— Alles in Ordnung. Kommen Sie — каза той тихо, но твърдо. — Няма много време за пътуване.
— Halt! — чу се неочакван вик от пещерата. Дейвид се завъртя, притисна гръб към хълма и вдигна своя колт. Гласът отвътре проговори отново на английски.
— Вие сте… Лисабон?
— За Бога да! Не правете това! Ще ви застрелят!
„Господи“, помисли Сполдинг, „внедреният екип би могъл да използва дете или някой малоумен, или и двете вместо куриер“.
— Излезте!
— Извинявайте… Лисабон — каза гласът, докато клоните бяха разместени и купът махнат — Неприятно беше!
Куриерът излезе. Не беше от тези, които Дейвид подготви. Беше нисък, много мускулест, не повече от двайсет и пет — двайсет и шест годишен, в очите му се четеше нервен страх.