Макензи изгледа с омраза пълния мъж и реши, че няма друг начин. Беше предложил на съдружника си да откупи дяла му в предприятието, но той му бе отказал. Нещо повече — Долан явно възнамеряваше да го издаде на данъчните и да заграби целия бизнес. Макензи разбра, че вече няма избор. Трябваше да се отбранява.
Пред клетката с маймуните стоеше висок и слаб младеж с руса коса и приятна външност. Беше облечен в светлосин спортен екип. Ядеше фъстъци.
Макензи се наведе към чешмата да пие вода и се огледа. Зоологическата градина беше претъпкана. Беше обяд и слънцето препичаше. По пейките седяха и дъвчеха сандвичи излезли в обедна почивка хора. Други се разхождаха между клетките. Виждаха се деца, майки, старци, които играеха на дама. Във въздуха се носеха звуци от латерна, приглушени разговори, животински крясъци и птичи песни. Макензи отбеляза със задоволство, че никой не му обръща внимание, избърса мократа си уста и се приближи до клетката с маймуните.
— Господин Смит?
Младежът не отговори, само лапна още един фъстък и Макензи се уплаши, че е сбъркал човека. В края на краищата зоологическата градина беше пълна с посетители. Имаше и други мъже в спортни екипи. От друга страна, въпреки че вестниците твърдяха обратното, изобщо не беше лесно да намериш човек, който да се занимава с подобна дейност. Макензи бе прекарал няколко нощи в обикаляне на долнопробни барове. Веднъж го помислиха за ченге и го заплашиха, че ще му счупят и двата крака. Но стодоларовите банкноти умееха да убеждават хората. Един разговор от уличен телефон го бе отвел в зоологическата градина. Той, разбира се, можеше да свърши работата собственоръчно, само че се нуждаеше от алиби, пък и честно казано, му липсваше необходимият кураж.
А сега бе объркал човека. Явно мъжът, с когото трябваше да се срещне, бе решил, че това е капан и не бе дошъл. Макензи се накани да си тръгва, но русият се обърна.
— Почакай за момент, Боб.
Макензи примигна.
— Господин Смит?
— Можеш да ми викаш Джон. — Усмивката на младежа разкри ослепително белите му зъби. Той протегна пакетчето в ръката си към по-възрастния мъж. — Фъстъци, Боб?
— Не, благодаря…
— Хайде, вземи си — подкани го русият.
Макензи си взе един фъстък. Стори му се безвкусен.
— Така, така. Успокой се малко. Нали не възразяваш, че ти викам Боб?
— Не, поне докато приключим с тази работа. Знаеш ли, представях си те по-различно.
— Аха — кимна другият. — Очакваше някой костюмиран мускулест тип с белег на лицето.
— Е, не точно…
— А вместо това виждаш младеж, облечен така, сякаш ще ходи на сърф. Разбирам те напълно. Изпитваш разочарование. — Той повдигна иронично вежди. — Само че днес нищо не е такова, каквото изглежда. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм завършил бизнес мениджмънт? Но колкото и да се опитвах, не можах да си намеря работа по специалността и реших да се занимавам с това.
— Искаш да кажеш, че ти е за първи път?
— Спокойно, Боб, не казвам такова нещо. Знам как да си върша работата, не се тревожи. Виждаш ли тези маймуни?
— Не разбирам… Какво…
— Погледни ги.
Макензи се обърна озадачен към клетката. На едно дърво видя маймуна, която мастурбираше.
— Нямах предвид тази, Боб. Гледай сега!
Младежът хвърли през решетките няколко фъстъка и всички маймуни се втурнаха към тях, като се блъскаха и удряха.
— Виждаш ли, те са досущ като нас. И ние се избиваме за фъстъци.
— Всичко това е много интересно, но…
— Добре, разбирам, че си нетърпелив. Просто се опитвах да бъда общителен, но всички бързат ли, бързат. — Той въздъхна. — Какъв е проблемът, Боб?
— Моят съдружник.
— Краде от касата?
— Не.
— Спи с жена ти?
— Не.
Младежът кимна:
— Разбирам, Боб.
— Наистина ли?
— Разбира се. Толкова е просто. „Брачният синдром“, така му викам.
— Какво?
— Все едно си женен за съдружника си, като ти го ненавиждаш, а той не е съгласен да ти даде развод.
— Невероятно.
— Моля?
— Прав си. Наистина разбираш.
Русокосият сви рамене и замери с фъстък маймуната, която бе мастурбирала преди малко.
— Боб, аз съм специалист по човешката душа. За теб е без значение как ще го направя, нали така?
— Да, стига да…
— … изглежда като злополука. Именно. Спомняш ли си каква сума ти назовах по телефона?
— Десет хиляди долара.
— Половината сега, останалото после. Носиш ли парите?
— Пликът е в джоба ми.
— Не, не ми го давай веднага. Остави плика в онзи боклукчийски кош. След няколко секунди ще отида да изхвърля в него празното пакетче от фъстъци и ще го взема.