— И какво, по дяволите, правеше с парите, които ти изпращах всеки месец, докато бях на плаване? Ами заплатата, която се смяташе, че изкарваш в разносната търговия? Живееш в дупка, Ник. И което е още по-лошо, сам си предпочел да живееш така.
За нищо на света Ник не би признал, че повечето от парите му бяха отишли в хазната на Кобрите. Нито пък би признал какъв срам изпитва, че се принуди да покаже на Зак как живее.
— Това изобщо не ти влиза в работата — кресна в отговор. — Мястото си е мое, както и животът си е мой. Теб все те нямаше, нали тъй? И като ти е омръзнало да скиташ с оня тъп разрушител, това не ти дава право да се върнеш само за да ми искаш сметка.
— Минаха две години, откакто се върнах — уморено настоя Зак. — През първата наблюдавах как старият умира. Ти не си правеше труда да се отбиваш твърде често, нали?
Ник усети да го залива нова вълна срам, а и една дълбока, отчайваща мъка, която Зак едва ли някога щеше да разбере.
— Той не ми беше баща.
Зак рязко изви глава. Ръцете на Ник се свиха в юмруци. Въздухът в стаята се нажежи от прехвърчащите яростни искри. Бавно, с усилие на волята Зак застави тялото си да се отпусне.
— Няма да си губя времето да ти втълпявам, че той направи каквото бе по силите му.
— Ти пък откъде знаеш? — тутакси изстреля Ник. — Да не си бил тук? Ти се отърва както намери за добре, братко. Аз също.
— Което ни връща в затворения кръг. Вземи си каквото ти трябва и да вървим.
— Това тук е мое…
Зак се извърна тъй бързо, че думите заседнаха в гърлото на Ник. Озова се до стената, държаха го големи груби ръце, които не успяваха да укротят яростното треперене. Лицето на Зак бе толкова близо до неговото, че той сякаш надникна в тези тъмни, опасни очи.
— През следващите два месеца, независимо дали ти харесва, или не, твоят дом ще бъде при мен. Повече глупости не ми се слушат, събирай си багажа. Ваканцията свърши. — Пусна го. Добре знаеше, че притежава и силата, и умението да счупи на две своя непокорен по-малък брат. — Разполагаш с десет минути, хлапе. Тая нощ си на работа.
Към седем Рейчъл вече мечтаеше за гореща уханна вана, чаша изстудено бяло вино и хубава книга. Това й помагаше да понесе тълпата в метрото. Заела възможно най-устойчива стойка, тя гледаше някъде напред. Имаше разни опасни наглед типове, на които реши да не обръща внимание. На седалката зад нея хъркаше пияница, скрил лицето си зад разтворен вестник.
На своята спирка тя разблъска апатичните пътници, успя да слезе и се заизкачва по мокрото стълбище на станцията. Загърната в сакото, измина двете пресечки, борейки се с непослушния чадър, и най-сетне се озова пред „Спускай платната“.
Бутна тежката стъклена врата и се озова сред топлината, шумовете и миризмите на приветливо квартално заведение. Беше очаквала да попадне в мрачна дупка, но помещението бе просторно, стените — покрити с дървена ламперия, а в дъното — бар от махагон, обточен с месингов обков. Столчетата, до едно заети, бяха тапицирани с виненочервена кожа. Пръснатите маси очакваха нови клиенти. Миришеше на уиски, бира, цигарен дим и печен лук. Шумът от разговорите не успяваше да заглуши блуса, който звучеше от автомата. Рейчъл забеляза две сервитьорки сръчно да лавират между клиентите. Не виждам мрежести чорапи, нито предизвикателни деколтета, отбеляза безмълвно. И двете жени бяха облечени в бели панталони и моряшки блузки. От оформилите се групички се носеше смях, чуваше се и разгорещен спор дали отборът на Метс има шанс в плейофите.
Застанал в центъра на кръглия бар, Зак разливаше бира. Беше облечен в тъмносиньо памучно поло. Е, не беше трудно да си го представи как стои на палубата. Заел характерната моряшка стойка, с лице към вятъра. Отиваше му обстановката тук с пръснатите наоколо корабни камбани и декоративни котви.
Рейчъл си го представи в пълна униформа, реши, че е твърде привлекателен, и примига, за да пропъди образа.
Напомни си, че не е мечтателка. Нито пък недорасла романтичка. Още по-малко лекомислена жена, която може да влезе в някой бар и да се зазяпа, привлечена от някакъв бивш моряк с рошава коса, широки рамене и груби ръце.
Единствената причина за присъствието й бе решението на съда. Колкото и неприятности да обещаваше общуването й със Закари Мълдун през следващите два месеца, тя щеше да изпълни дълга си.
А къде ли беше Ник?
— Маса ли търсите, госпожице?
Рейчъл огледа дребничката блондинка, понесла огромна табла със сандвичи и чаши бира.
— Не, благодаря. Ще седна на бара. Тук винаги ли е толкова пълно?