Зак свали якето си, като се питаше дали е успял да се овладее.
— Предполагам, имал си сериозна причина, щом си се измъкнал незабелязано — рече той.
— Исках да изляза на въздух. — Ник извади цигара, драсна клечка кибрит. — Да не е забранено?
— Имахме споразумение — с равен глас произнесе Зак. — Бяхме се разбрали да ми се обаждаш, преди да излезеш.
— Грешиш, мой човек. Споразумението беше твое. Пък аз си мисля, че това е свободна страна и всеки може да излиза, когато пожелае. — Махна с ръка към Рейчъл. — Юристката си довел да ме съди или какво?
— Виж какво, хлапе…
— Не съм хлапе — сопна се Ник. — На моите години ти си ходеше където си поискаш.
— На твоите години обаче не бях крадец. — Кипящ от гняв, Зак пристъпи напред. Рейчъл сграбчи ръката му.
— Защо не ми донесеш чаша вино, Мълдун? Предпочитам същото като онази вечер. — Той се опита да я отблъсне, но безуспешно. — Искам една минута насаме с моя клиент, тъй че можеш да не бързаш.
— Чудесно — отсече мъжът и тръгна към вратата. — Каквото и да ти каже, приятелче, другата седмица си арестуван в кухнята. Ако пак се опиташ да избягаш, ще накарам Рио да те върже с верига за умивалника. — След което си достави удоволствието да тресне вратата.
Ник дръпна още веднъж от цигарата и се стовари в канапето.
— Дай му само да приказва — промърмори. — Винаги си е въобразявал, че може да се разпорежда с мен. Няма си идея, че от години съм самостоятелен човек, крайно време е да му стане ясно.
Рейчъл седна до него. Не си направи труда да отбележи, че усеща миризмата на бира, а по закон е все още непълнолетен. Защо ли Зак не бе забелязал горчивата потребност в очите на Ник? Защо и на нея самата бе убягнала?
— Не ти е лесно, да те докарат тук, след като преди си живял самостоятелно.
Гласът й бе кротък, лишен от упрек. Ник присви очи срещу дима.
— Да — рече той предпазливо. — Ще изкарам някак два месеца.
— Аз за пръв път се изнесох от къщи, когато бях малко по-голяма от теб. Бях много развълнувана, и уплашена, и самотна. А за нищо на света нямаше да призная, че ми е самотно. Имам двама по-големи братя. Те непрестанно ме проверяваха. Което ме докарваше до бяс, но пък се чувствах в безопасност. И досега продължават да ми досаждат, но аз намирам начин да се справя с тях.
Ник се втренчи в огънчето на цигарата.
— Той не ми е истински брат.
О, Господи, колко е млад, помисли си тя. И много, много тъжен.
— Предполагам, зависи как възприемаш думата „истински“. — Сложи ръка на коляното му в очакване да я отблъсне, но той само премести поглед върху пръстите й. — За теб ще е по-удобно да повярваш, че не го е грижа за теб, но ти не си глупав, Ник.
На гърлото му заседна гореща буза, която той отказваше да признае, че се дължи на напиращите сълзи.
— За какво да го е грижа? За него аз нищо не означавам.
— Ако беше така, нямаше да ти крещи толкова много. Повярвай ми, в моето семейство всеки крясък е знак за предана любов. Той иска да те предпази…
— Мога и сам да се пазя.
— То е ясно — съгласи се тя. — Но всеки от нас понякога се нуждае от помощ. Той няма да ми благодари, че ти го казвам, но според мен е важно да го знаеш. — Изчака момчето отново да вдигне очи. — Трябвало е да вземе заем, за да изплати щетите по делото.
— Глупости — избълва Ник с отвращение. — Тая лъжа той ли ти я каза?
— Не, сама проверих. Както изглежда, болестта е стопила доста от спестяванията на стария Мълдун, както и от тези на сина му. Зак е успял да закрепи бизнеса в бара, но действително нямаше достатъчно, за да покрие разходите. Ако не го е грижа за някого, човек не си създава излишни трудности.
Гадната болка в стомаха накара Ник да стъпче цигарата.
— Просто се чувства задължен, това е.
— Може би. И така да е, ти, струва ми се, все пак му дължиш нещо. Поне малко отстъпчивост през следващите няколко седмици. Днес, като дойде, видях колко е уплашен. На теб сигурно и на това не ти се иска да повярваш.
— Зак никога от нищо не се е плашил.
— Е, не ми го е казал с думи, но според мен беше си помислил, че си избягал и никога повече няма да те види.
— Че къде мога да ида, дявол да го вземе? Няма при кого… — Млъкна, засрамен от признанието, че няма при кого да отиде. — Договорихме се — процеди. — И аз няма да се отметна.
— Радвам се да го чуя. И няма да те питам къде си бил — добави Рейчъл с усмивка. — Ако чуя отговора, трябва да го включа в доклада за съдия Бекет, а аз предпочитам да не го зная. Затова ще приемем, че си излязъл да се разтъпчеш. Може пък следващия път, като ти се прииска да излезеш, да ми се обадиш.