— Защо?
— Защото знам как се чувства човек, като му се прииска да избяга. — Изглеждаше толкова нещастен, че Рейчъл неволно прокара пръсти през косата му, като я отметна от лицето. — Горе главата, Ник. Освен това не е престъпление да се сприятелиш с адвоката си. Какво ще кажеш? С малко помощ от твоя страна и ако се постараеш да не ядосваш Зак, ще гледам и аз да му внуша да не се заяжда е теб. Знам безброй изпитани номера да попречиш на по-големия си брат да ти се бърка в живота.
Уханието й просто прикова сетивата му. Не разбираше защо досега не бе забелязал колко красиви са очите й. Дълбоки, широко отворени, нежни.
— Може някой път заедно да излезем.
— Дадено. — Предложението изтълкува като макар и малка проява на доверие и затова се усмихна. — Рио готви страхотно, но все пак човек трябва от време на време и пица да похапва, нали?
— О, да. Значи мога да ти се обадя?
— Разбира се. — И тя лекичко стисна ръката му. Когато почувства неговата ръка върху своята, остана някак изненадана. В този момент Зак бутна вратата и Ник подскочи като пружина.
Зак подаде на Рейчъл виното, а на Ник — бутилка слаба бира, която бе прихванал с един пръст. Бавно отвори бутилката, която бе донесъл за себе си, и попита:
— Консултацията приключи ли?
— Засега, да. — Рейчъл отпи от чашата си и въпросително изгледа момчето.
Не му беше лесно, особено след онова, което тя му бе разкрила, но все пак срещна погледа на брат си.
— Извинявай, че не се обадих.
Зак остана като гръмнат и едва не се задави.
— Няма нищо. Ще ти направим разписание, та да имаш повече свободно време. — Ами сега какво да кажа? — запита се безмълвно. — Знаеш ли… Рио май има нужда от помощ в кухнята. Обаче в неделя обикновено приключваме по-рано.
— Няма проблеми. — Ник тръгна към вратата. — До скоро, Рейчъл.
Когато останаха сами, Зак се тръшна на канапето.
— Ти какво, да не си го подложила на хипноза?
— Не бих казала.
— Е какво тогава?
Рейчъл въздъхна, доволна от себе си.
— Това беше поверителен разговор. Той просто има нужда някой от време на време да поласкае нараненото му самочувствие. Може и да не сте истински братя в техническия смисъл на думата, но по характер много си приличате.
Зак се отпусна и сложи ръка на облегалката на канапето, за да може да докосне косата й.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Ами и двамата сте избухливи и твърдоглави. Което не ми беше трудно да схвана, защото ми е от дете познато. — Наслаждавайки се на виното и настъпилото спокойствие, тя затвори очи. — Не обичате да признавате, когато сте сбъркали, а предпочитате с юмруци да решавате проблемите, вместо да потърсите разумен изход.
— Искаш да кажеш, че това е недостатък?
— Нека ги наречем личностни отлики. В моето семейство гъмжи от страстни натури. А такава натура обикновено се нуждае от отдушник. Сестра ми Наташа първо го откри в танците, после в собствения бизнес и семейството. Брат ми Михаил има своето изкуство. Алекси се е втурнал да изтреби злото, а аз имам правото. Ако правилно виждам нещата, ти си имал флотата, а сега този бар. Ник още не е намерил своя отдушник.
Зак прокара пръст по трапчинката на тила й, усети пробягалата по тялото й тръпка.
— Ти наистина ли смяташ, че правото служи за отдушник на страстта?
— Такъв е моят подход. — Рейчъл отвори очи, ала усмивката й се стопи. Лицето му бе твърде близо до нейното, ръцете му обхващаха раменете й. Предупредителната камбанка бе позакъсняла да й даде знак. — Трябва да се прибирам — изрече бързо. — Утре в девет имам дело.
— След минута тръгвам да те изпратя.
— Знам си пътя, Мълдун,
— Ще те изпратя — повтори той и нещо в тона му подсказа, че няма предвид да я придружи само до вратата. Взе чашата от ръцете й и я остави встрани. — Говорехме за страстни натури. — Пръстите му продължаваха да се ровят в косите й. — И за шанса да намериш отдушник.
Автоматизиран неволен жест я накара да го удари в гърдите, ала това не му попречи да се приближи.
— Дойдох тук, за да ти помогна, Мълдун — напомни му тя, когато устните му бяха на милиметри от нейните. — А не за да си играем игрички.
— Просто проверявам теорията ти, защитник. — Лекичко захапа долната й устна, после отново и отново. Когато този лек допир накара кръвта му да закипи, жадно притисна устни в нейните.
Тя можеше да го спре. Мога, разбира се, повтаряше си отново и отново. Знаеше как да се брани срещу нежелани атаки. За беда нямаше и най-малка представа как да се брани срещу това нападение, което искаше против желанието си.
Устата му беше тъй… жадна. Нетърпелива. Ненаситна. Зачуди се дали няма в един миг цяла да я погълне. Устните, езикът му, зъбите… просто я опустошаваха. Ако бе имало момент, кратък промеждутък между два удара на сърцето, когато е могла да се отдръпне, той бе преминал неусетно и ето че сега я погълна горещата вълна на неговото, а може би нейното желание. Едно дълго протяжно стенание и тя полетя в пропастта, като го повлече след себе си.