— Остават ни още седем.
Той пусна ръката й колкото да извади шепа дребни монети. Хвърли ги в паничката на някакъв просяк с тъй небрежен жест, сякаш по навик.
— Ако за същия срок ме превъзпитат от зелен новак в истински моряк, бих казал, че е добро постижение.
— Липсва ли ти? — попита тя, като вдигна очи. — Мъчно ли ти е за морето?
— Доста по-малко отпреди. Все още се случва да се събудя посред нощ с усещането, че съм на кораб. — Спохождаха го и кошмари, но такова нещо не би споделил с жена. — Като се пооправят нещата, ще си купя лодка, а може и да се откъсна за няколко месеца от града и да пообиколя островите. Няма да е нещо луксозно, мисля си, например кеч. — Той вече си го представяше — подвижно малко корабче с искрящи до блясък повърхности от дърво и метал, с опънати от вятъра платна. Представяше си и колко добре би изглеждала Рейчъл, застанала на кърмата. — Ти някога плавала ли си?
— Не, като изключим ферибота до Либърти Айлънд.
— Ще ти хареса. Ето това може да се нарече истински отдушник.
Рейчъл реши, че по-безопасно е да се въздържи от коментар. Като стигнаха до сградата, протегна ръка да ся вземе куфарчето.
— Благодаря за цветята и за разходката. Утре след работа може да се отбия да видя Ник.
Вместо да й даде куфарчето, Зак покри ръката й със своята.
— Тая нощ не съм на работа, Рейчъл. Искам да бъда с теб.
Реакцията й го зарадва и развесели.
— Моля?
— Може би не го казах както трябва. Бих искал да прекарам нощта с теб… всъщност няколко нощи подред… но ще се задоволя и само с вечерта. — Успя да хване кичур от косата й, преди тя да е блъснала ръката му. — Вкусна храна, музика. Зная къде можем да открием и двете неща. Ако предложението за среща те притеснява…
— Нищо не ме притеснява. — Което не е съвсем точно казано, отбеляза наум.
— Както и да е. Ще ги отбележим като няколко часа, които двама души са прекарали заедно, водени от общ интерес. Може и някой да пострада, ако се опознаем прекалено добре. — И най-сетне извади последния си коз. — За доброто на Ник.
Тя внимателно се втренчи в лицето му, както бе направила преди няколко часа по време на кръстосания разпит.
— Искаш за доброто на Ник да прекараш вечерта с мен?
— За Бога — предаде се Зак, — Не, разбира се. То и за него ще е добре, естествено, ала вечерта искам да прекарам с теб, воден от чисто егоистични подбуди.
— Разбирам. Е, след като казваш истината, може и да се споразумеем. Искам да се прибера рано и да не се чувствам принудена да се обличам прекалено официално. А пък ти обещаваш да… — Как се беше изразил? — Да не ме нападаш.
— Трудничко е с теб, госпожице адвокат.
— Правилно си схванал.
— Споразумяхме се — рече Зак и пусна куфарчето.
— Чудесно. Върни се след двайсет минута. Ще бъда готова.
Бар, естествено, помисли си Рейчъл половин час по-късно. Трябваше да се досети какво ще е предпочитанието на Зак за почивния му ден. Всъщност заведението приличаше по-скоро на клуб. На издигнат подиум трима музиканти свиреха блус, няколко двойки се поклащаха на малкия дансинг, ограден от масите. Повечето келнери приятелски поздравиха Зак, очевидно той често идваше тук.
Почти веднага ги настаниха в едно закътано сепаре, на нея донесоха чаша вино, на него — бира.
— Идвам тук заради музиката — обясни той. — Храната също е хубава. Което не бива да се споменава пред Рио.
— Без съмнение, като се има предвид колко е сръчен със сатърчето. Какво ще ми препоръчаш? — попита, като прегледа менюто с изброени само няколко ястия.
— Довери се на моя избор. — Коленете им се допряха, когато той се пресегна да пипне камъчетата, окачени на обеците й. Усмихна се, като я видя да присвива очи. — Опитай пилето на грил.
Скоро Рейчъл се увери, че може да му има довери, поне по отношение на храната. Опиянена от подправките и приятната музика, тя се поотпусна.
— Спомена веднъж, че плаването било нещо като традиция в семейството ти. Ти затова ли тръгна по море?
— По-скоро за да се махна от къщи. — Зак пиеше втора бира, наслаждавайки се на здравия й апетит. По принцип харесваше жени, които умеят да ценят кулинарното изкуство. — Исках да видя света. Мислех да изкарам само четири години, но неусетно се записах отново.
— Защо?
— Бях свикнал да съм част от един екипаж, тоя живот ми харесваше. Да зарееш поглед по водата, да проследиш как сушата се отдалечава, като поемеш към открито море. Да спреш на пристанище, където никога преди не си стъпвал.