— Мога да поискам да те арестуват за опит да ме прелъстиш на публично място.
— Не ме е страх. Познавам един добър адвокат.
Зак плъзна пръсти по пламналата кожа под мекия вълнен пуловер.
— Разбирам, че и двамата ще ни арестуват — едва успя да промълви тя.
— Ще внеса гаранция… — Усещаше гърлото си пресъхнало. — За да бъдем сами. — За да потисне надигащия се в гърдите му стон, той сведе глава и притисна устни в меката трапчинка на шията й. — Представяш ли си какво щях да направя, ако бяхме сами?
Рейчъл поклати глава.
— Трябва да седнем на местата си. Не бива да стоим така…
— Искам да те докосвам, милиметър по милиметър. Да те вкусвам. Да усетя как губиш разсъдък.
Като че ли вече не го бе сторил. Ако не успееше сега да го спре, бурята в нея заплашваше да избухне.
— Две крачки назад — изрече на пресекудки и колкото и да е чудно, успя да отстъпи. Ръцете му останаха на кръста й, но поне си пое дъх. Всъщност дори два пъти, преди да срещне очите му. — Твърде много искаш за твърде кратко време, Мълдун. Аз нямам навик да реагирам така спонтанно.
Та тя бе като кипящ вулкан преди изригване. И той не се съмняваше, че ще бъде наблизо, когато земята се разтърси. Засега просто не искаше да я плаши.
— Какво, време ли ти е нужно? — успя да продума. — Давам ти един час. Два, ако наистина искаш да ме видиш, че страдам.
Рейчъл поклати глава и се запромъква към масата.
— Нека кажем, че ще ти съобщя, когато съм готова това да продължи… ако изобщо се случи.
— Тя иска да страдам — промърмори Зак. Разбра, че няма да седне, и посегна за портфейла си. — Тръгваме ли си?
— Искам да се прибера рано — напомни му тя. А всъщност желанието й бе да излезе навън, където студеният въздух да охлади кръвта й.
— Уговорката си е уговорка. — Зак хвърли няколко банкноти на масата. — Не искаш ли да се прибереш пеша? Малко раздвижване може би ще ни помогне да заспим.
Двайсет пресечки, каза си Рейчъл. Нищо по-страшно няма да се случи.
— Студено ли ти е? — попита той след кратко мълчание.
— Не. Приятно е. — Той обгърна раменете й. — Не ми остава време да ходя пеша. Все бързам, да не закъснея за работа, за съда.
— А какво правиш, когато не бързаш?
— Ами ходя на кино, зяпам по магазините, отбивам се при семейството си. Всъщност хубаво би било, ако Ник дойде с мен някоя неделя. Ще хапне от мамините ястия, ще послуша историите на татко, ще види как ме тормозят братята ми.
— Само Ник ли?
— Е, може да се намери място и за брата на Ник.
— Отдавна не сме… отдавна не сме сядали на маса с истинско семейство. Ами ченгето? Едва ли ще му стане приятно.
— Аз ще се оправя с Алекси. — Изрекла поканата съвсем непринудено, тя сериозно се замисли. — Знаеш ли, след седмица-две очакваме Наташа да дойде със семейството си. Ще бъде пълна бъркотия. И чудесна възможност да хвърлим Ник в една съвсем нетипична семейна идилия. Остави организацията на мен.
— Спомням си, че неведнъж ти благодарих, но едва ли разбираш колко съм ти признателен за онова, което правиш за хлапето.
— Съдът…
— Говориш глупости, Рейчъл. — Бяха вече пред сградата и тя се обърна с лице към него. — Това не е обикновено изпълнение на служебните задължения. Още от самото начало бе взела присърце бъдещето му.
— Добре де, особено съм чувствителна към съдбата на лошите момчета. Не го разгласявай, ако обичаш.
— Не, не е само това. Ти си просто невероятна, пък имаш и добро сърце. — Приятно му бе да гледа лицето й под слабата светлина. С всеки удар на сърцето й от нея струеше жизненост, и желание за действие, и някаква крехка чувствителност. — Такова съчетание рядко се среща.
— Още малко и ще ме накараш да се изчервя, Мълдун, тъй че не прекалявай. Ако всичко стане както го искаме, като изтекат двата месеца, пак ще ми купиш цветя. И ще бъдем квит. — Изкачи първото стъпало, но той я задържа. Стана й неловко, но не бе изненадана. — Виж, беше много хубаво, но…
— Предполагам, няма да ме поканиш да се кача.
— Не — решително каза тя. Не бе забравила как реагира тялото й насред претъпканото заведение. — Не те каня.
— Тогава ще трябва да стане тук, навън.
— Зак…
— Чудесно знаеш, че няма да те пусна, без да те целуна, Рейчъл. — И потърка с устни очертанието на челюстта й. — Пък и ми е приятно да те докосвам, защото тогава разбирам, че желанието не е само мое.
— Това никога няма да се получи — промълви тя, ала ръцете й вече се протягаха нагоре.
— Напротив. Просто ще допрем устни и каквото има да става, ще стане.
Този път тя знаеше какво я очаква и затова предварително се стегна. Нищо не постигна. Същата гореща вълна, същия трепет, същата сила. Същата безразсъдна, неутолима потребност. Нима бе настояла да спрат дотук? Вече се плашеше, че никога няма да се насити. Как ли бе живяла досега, без да знае какво означава да се чувстваш желана?