— Слушал ди си негови неща?
— Да. — Ник сви рамене и отново надяна отегчената физиономия. Сред връстниците му не бе прието да се говори за друга музика, освен за дългокоси металисти.
Доволна, че е успяла да го заинтригува с нещо, Рейчъл продължи разказа си.
— Бяхме отишли на гости у Наташа и случайно спипахме мама седнала на пианото. Тя ужасно се смути, заповтаря, че било късно вече да се научи. Спенс обаче настоя да й покаже няколко акорда, то си беше ясно, че мама умира да се научи. За Деня на майката бяхме подготвили план как да я измъкнем от къщи за няколко часа. И като се върна, пианото беше вече в дневната. И тя се разплака. — Рейчъл примига, за да разсее влагата в собствените си очи и въздъхна. — Сега взима уроци два пъти седмично и подготвя първия си концерт.
— Браво на нея — промърмори Ник, впечатлен от разказа.
— Наистина добре се получи — усмихна му се Рейчъл. — Което, струва ми се, доказва, че никога не е късно да опиташ. — И му протегна ръка в знак на готовност за приятелство и подкрепа. — Искаш ли да походим пеша, че да разтоварим малко от тия калории?
— О, да. — Ник стисна ръката й с чувството, че е попаднал на седмото небе.
Приятно му бе да я слуша, да усеща как го залива смехът й. Дори лицата на момичетата, появявали се за кратко в живота му, неусетно избледняха. Никоя от тях не можеше да се сравнява с жената, която вървеше до него, стройна, нежна, с неповторимо ухание.
Не само външността й му правеше впечатление. Тя бе и добър слушател. А когато се усмихнеше, веселият блясък в очите й просто го разтърсваше.
Готов беше да крачи до нея с часове.
— Ето тук е.
Ник спря на мястото, където бе стоял брат му преди няколко вечери. Плъзна поглед нагоре по високата тухлена сграда, представи си как би реагирал, ако тя го покани. Ще му предложи кафе, сетне ще изрита обувките си, ще се свие удобно в ъгъла на канапето, за да поговорят.
Той ще бъде много внимателен, дори предпазлив. Само да престанат да треперят ръцете му.
— Радвам се, че намерихме време да излезем — отбеляза Рсйчъл и бръкна в чантата за ключовете. — Надявам се ако пак усетиш нужда да поговориш с някого, ще се сетиш да ми се обадиш. Утре като предам доклада на съдия Бекет, тя сигурно ще остане доволна от развитието на нещата.
— Ами ти? — Ник се вгледа в очите й. — Ти доволна ли си от развитието на нещата?
— Естествено. — Разумът й надаваше плах сигнал за тревога, ала тя го отхвърли като нелепица. — Предприел си крачка в правилната посока, така си мисля.
— Аз също.
Сигналът за тревога продължаваше да звучи.
— Трябва скоро пак да се видим, но сега е време да се прибирам. Утре трябва да ставам рано.
— Окей. Ще ти се обадя.
Рейчъл объркано примига, усетила ръката му да обхваща тила й.
— О, Ник…
Устните му се впиха в нейните, горещи, настойчиви. Тя остана с отворени очи, разширени от изненадата, вдигна ръка, за да го отблъсне. Пръстите на тила й се стегнаха, слабото жилаво тяло се притисна в нейното, преди да успее да се отдръпне.
— Ник — повтори с укор.
— Няма нищо. — Той й се усмихна, прибра косата й зад ухото и този жест мигом извика образа на брат му в съзнанието й. — Ще ти се обадя.
После си тръгна… Всемогъщи Боже, та той крачеше като победител. Напълно объркана, тя най-сетне се озова пред вратата на асансьора.
Ама сега? Сега какво ще прави? Как можа да се държи толкова глупаво? Проклинайки доверчивата си наивност, тя тресна вратата на кабината. Само това липсваше. От толкова време търсеше начин да се сприятели с Ник, а той си е мислел…
Отказа се да формулира какви ще да са били тия мисли.
Без да сваля сакото си, тя взе да крачи напред-назад из жилището. Трябваше да има някакъв разумен дипломатичен начин да се справи със ситуацията, повтаряше си за стотен път. Момчето бе едва деветнайсетгодишно, за него това бе просто мимолетно увлечение, което тя тълкуваше погрешно.
Сетне си спомни пръстите, притиснали тила й, допира на устните, умелото движение, с което я бе притиснал.
Отново грешиш, напомни си Рейчъл и затвори очи. Случилото се съвсем не бе детинщина, а безпогрешна проява на желание у един зрял мъж. Тя се стовари в канапето и зарови ръце в косите си. Трябваше да го предусетиш, каза си. Да го предотвратиш, преди да се е случило. Много неща трябваше да предвидиш.
След двайсетина минути, преминали в тежки самообвинения, тя грабна телефона. Може и да бе затънала в подвижни пясъци, ала нямаше да бъде сама.
— „Спускай платната“.
— Искам да говоря с Мълдун — отсече Рейчъл и се намръщи, доловила смеха и бъбренето в слушалката. — На телефона е Рейчъл Станисласки.