— Ти трябваше да ми кажеш.
— Това вече го сторих, а сега ще трябва да измисля какво да правя по-нататък.
Той прокара пръст по кокалчетата на стегнатия й юмрук.
— Това ни е обща грижа, нали не си забравила?
— Нима бих могла? Много скоро между теб и Ник щеше да се получи равновесие, а ето че сега везните отново ще се наклонят, Зак. Най-добре ще е с този проблем да се справя сама. — Лека усмивка разтегна устните й. — Май трябва да поискам извинение, задето нахълтах и те изплаших.
— Важното е, че дойде. Горе главата, ще се справим. — Той вдигна ръката й към устните си, видя как очите й потъмняват и отново застана нащрек. — Ти гледай да му го обясниш по-кротко, пък аз ще го оставя на мен да си изкара яда. В крайна сметка не мога да го упреквам, след като и аз мога да бъда обвинен в същото.
— Едното няма нищо общо с другото. — Рейчъл скочи от бюрото, но той задържа ръката й.
— Радвам се да го чуя. Сега по-добре ли се чувстваш?
— След битка винаги се чувствам по-добре.
— В такъв случай, сладурче, когато най-сетне битката помежду ни завърши, ще се чувстваш на седмото небе. Предполагам, ще откажеш да изчакаш час-два, докато затворя бара.
— Да. — Сърцето й пропусна един удар, развълнувано от фантастично видение. Тъмен бар, от автомата се носят звуците на блус, двамата остават съвсем сами… — Наистина трябва да вървя.
— Не разполагам с достатъчно хора тази вечер, иначе бих те изпратил. Но ще ти повикам такси.
— Мога и сама да си взема такси.
— Добре де. Изчакай минутка. — Сложи ръце на талията й и я вдигна отново на бюрото. — Липсваше ми — промълви, като обсипа шията й с целувки.
Без да се замисля — а той можеше да пропъди всяка мисъл от главата й, стига да пожелаеше, — тя отметна глава, за да се наслади на милувката.
— Бях ужасно заета.
— Не казвам, че не си била заета. — Устните пълзяха нагоре. — Освен това си голям инат. Което ми харесва. В момента дори не се сещам какво в теб не ми харесва, Рейчъл.
Което беше грешка. Всеки миг тя очакваше да си припомни защо е грешка. Всеки миг…
— Ти просто искаш с приказки да ме вкараш в леглото си.
— О, да… — целуна я той с усмихнати устни. Зарови пръсти в косите й, принуди я да се притисне в тялото му.
— И как се справям?
— Създаваш ми все повече трудности.
— Добре. Това е много добре. — Без малко да я повали на бюрото, да превърне в реалност онези фантастични видения, в чиято компания бе прекарал дългите самотни нощи, обсебени от мисълта за нея. Чу я как въздъхва. Този плах знак на безсилие сякаш разкъса душата му. С гневно ръмжене той зарови лице в косите й. — Няма що, много ми върви — изрече мрачно. — Позволиш ли да те докосна, то ще е на тротоара и изневиделица ще връхлети крадец с остър нож или в кабинета ми, а отвън ще долита врявата на шумните ми клиенти. В твое присъствие неизменно се превръщам в хлапак замъкнал гаджето си на задната седалка в паркирания автомобил.
Сякаш с усилие на волята Рейчъл принуждаваше сърцето си да тупти, дробовете — да се изпълват с въздух. Отпусната в прегръдката му, тя неволно приглади косата му, доловила непозната, никога неизпитвана досега топлота.
Права беше да се плаши от подвижните пясъци.
А че нямаше да бъде сама, това също бе ясно.
— Не сме деца — промълви.
— Да, наистина. — Той леко се отдръпна, взе ръцете й в свойте. — Зная, че събитията се развиват твърде бързо, разбирам колко е сложно, но те искам само за себе си. Не можеш да се измъкнеш.
— Знаех, че ако дойда, ще се случи тъкмо това. И все пак дойдох. — И тя поклати глава, за да разсее объркването. — Не знам какво говори това за мен, или за нас двамата. Не е много умно казано, а аз обикновено се държа като умна жена. Най-доброто, което мога да направя, е да изляза през вратата и да си ида у дома.
Както я държеше за ръцете, той я смъкна от бюрото.
— И какво ще направиш?
Рейчъл се поколеба, усетила колко тясно е пространството между изкушението и здравия разум. Виденията замаяха главата й, спряха дъха й. Това заплашваше да промени целия й живот… А последствията направо я плашеха.
— Ще изляза през вратата и ще си ида у дома. — Той не й отговори и тя внимателно изпусна въздуха от дробовете си. — Този път така ще постъпя.
Грабна си сакото и чантата. Когато стигна до вратата, ръката му покри нейната върху дръжката. Трепетно вълнение я разтърси при мисълта, че той просто се кани да превърти ключа.
Ала тя нямаше да го допусне. Естествено, че не.
Нима имаше основание да е толкова сигурна?
— Неделя. — Това бе единствената дума, която произнесе.