В. Чорт
Сеансът
— Да започнем ли? — попитах бабичката.
Тя лежеше на дивака и беше ужасно любопитна Дадох й сънотворно и зачаках. Бабичката затвори очи и се опита да заспи.
Тя дойде за първи път при мен миналата седмица и вече не можах да се отърва от нея. Разказа мм, че още от малка сънува някакви странни сънища, които не може да разбере. Родителите й не й обърнали внимание, нито пък някой друг.
Едва неотдавна, когато най-после се омъжила на шестдесет и пет години, мъжът й забелязал това и я накарал да се прегледа.
Бабичката не ми каза нищо съществено, говореше несвързано, така че реших да я поканя на този любопитен сеанс. Кой знае какво щеше да излезе. Съпругът й може би се страхуваше от нея.
Включих магнетофона. Сложих микрофона на масичката, за да стане записът по-ясен.
Левият й крак леко потръпваше. Явно невроза. Бабката заспа, и то доста дълбоко. Сънотворното й бе подействувало. Скоро ще започне и да хърка…
Започвам да си мисля, че сигурно има халюцинации или пък сънува кошмари. Минаха повече от четиридесет минути, а тя си спеше като пън. Усилих индикатора на магнетофона за звука, ако случайно започне да говори шепнешком… сега!
— А какво ще стане, ако навлязат в нашата атмосфера?… Какво после?… Достатъчни ли са предпазните силови полета?… Попитайте Нор, той сигурно знае… Трябва да имаме предвид, че най-близкият астероид е на шест светлинни години… Откъде всъщност очакваме помощ?… Не мислете, че звездата Гено е единствена в нашата галактика… Всеки си има своите проблеми… Могат да ни нападнат още утре… Да изпратим сонди е безсмислено… Най-добре ще бъде…
Бабичката престана да говори.
Чувствувам се като в небрано лозе. Сякаш четях книга, написана от побъркан автор. Може би щеше да продължи да говори.
Минаха два часа. Събудих бабичката. Тя отвори очи и започна да ме отрупва с въпроси. Повдигнах рамене и й пуснах записа. Тя недоверчиво го изслуша и очите й заблестяха.
— Това е то, докторе — каза тя. — Аз бях там.
— Къде? — питам глупаво.
— Ами на това събрание.
— На какво събрание?
— Че знам ли? — недоумява бабата. — Онази стая беше кръгла, масата също, и бяхме много.
— Кой беше там? — заяждам се аз.
— Ами кой. Аз и останалите.
— Добре де — кимвам търпеливо, — но кои бяха останалите? Можете ли да ми ги опишете?
— Трудно е. Всички бяха еднакви по лице и облекло, разбирате ли? Така че е трудно да се каже.
— Само мъже ли бяха?
— Разбира се, че не, имаше и жени. Започна да ми се вие свят от това…
Тя млъкна, а после каза:
— Може ли да прослушам записа отново?
— Разбира се — съгласих се аз.
Цялата тази история започна да ме изморява. Толкова време си загубих за тоя, дето духа. Пренавих лентата отново. Бабичката я слуша и поклаща глава. Когато записът свърши, я попитах:
— Какво има?
— Знаете ли кое е най-странното? Аз не говоря така. Но пък гласът е мой.
— Знаете ли какво е това астероид?
— О, не ме питайте такива неща. Откъде да знам.
Ядосах се.
— Знаете ли какво е това силово поле? — атакувах я аз.
— О, докторе, я не ми задавайте такива въпроси…
— Тогава как можете да говорите такива неща в съня си?
Дойде ми до гуша.
— Кълна ви се, докторе, че не съм виновна за това… Така беше през целия ми живот. Ако моят не ме беше изпратил при вас, никой нямаше да разбере. А вие ме питате… Откъде да зная?
— Добре — казвам. — Не се измъчвайте повече.
— Как да не се измъчвам, като фантазирам така всяка нощ? А вие нямаше ни да се измъчвате? Кажете ми!
Не зная какво точно да отговоря и само кимвам с глава.
— Е, видяхте ли — триумфира бабичката. — Това е по-лошо от кошмар. Ох, какво съм преживяла още…
— Кога?
— Ами че в моите сънища — отговаря бабичката търпеливо.
— Какво очаквате от мен, бабке? — питам уверено, като се надявам, че тя ще поиска от мен голяма доза успокоително. Може би е хипохондричка.
— Трябва да ми помогнете — отговаря бабичката.
— Аз ли? Да не би да съм Всезнайко? Говорите в съня си, това е ясно. Говорите неща, които не разбирате, когато сте будна. Това също е ясно. Помните сънищата си, но не можете да ги осмислите. Да ви кажа истината, и аз не разбирам нищо. Не мога да се справя с вашия случай.
— Знаете ли — казва ми тя — не ви се сърдя, че и вие се объркахте. Е, все пак сте човек. Но се надявах, че ще ми кажете нещо повече.
— Само че какво? — питам безнадеждно. — Какво повече?
— Трудно ми е — казва бабичката. — Не мога да се отърва от тези сънища. Разбирате ли, бих искала да знам защо винаги се озовавам там… как казахте…
— На звездата Гено ли?
— Да, там.